Читать «Певците на времето» онлайн - страница 167

Когато Крейк излезе навън, Малкия и Костенурките от охранителния кораб вече дрезгаво грачеха помежду си. Не приличаше на приятелски разговор. Според Крейк на двете Костенурки и през ум не им минаваше да играят ролята на комисия по посрещането. Но поне още не бяха извадили оръжията си.

Капитанът гледаше да стои на безопасно разстояние от оживено дискутиращата група. Муун Бъндиран беше между него и Трейл. Зачакаха, обърнали гръб към влажния, мразовит въздух, който нахлуваше откъм ледената канара. Огромните сияйни рога на тавъра се въртяха бдително насам-натам, но по широкото му лице нямаше признаци на сериозна тревога. С ъгълчето на очите си Крейк забеляза още пет-шест Костенурки, които се приближаваха в тромав тръс към тях, но този път не от кораб — идеха от някаква сива каменна постройка, долепена плътно до самия ледник.

Той набързо се огледа. Небето над планетата на Майката бе мътно розово, със странен блясък. Черната дупка не се виждаше, но неутронната звезда зловещо пламтеше ниско над хоризонта. Топлината й почти не се усещаше. Крейк усети, че девойката зад него трепери и едва като я погледна, осъзна, че и неговите зъби тракат от студ. Наметалата им вероятно ги предпазваха от радиацията, но бяха безсилни да ги сгреят. Отгоре се разнесе гръм, което означаваше, че поредният охранителен кораб най-после е успял да ги застигне. Той се приземи небрежно, също като първия, последван от още два овехтели и древни свои събратя.

Численото превъзходство на Костенурките ставаше тревожно.

Крейк се намръщи. Всъщност нямаше никакво значение. Бяха само четирима срещу цяла планета, тъй че няколко Костенурки повече или по-малко нищо не променяха. Гледаше с безпомощно примирение как нови и нови бойци се изсипват от корабите и тичат към тях, клатушкайки се като патета.

— Франсис? — прошепна девойката. — Стори ми се, че Малкия ни маха.

Той се обърна и видя, че наистина е така. Ръждиво-червената дребна Костенурка енергично им правеше знаци да отидат при тях. Щом се приближиха, той включи транспозера си.

— Получих разрешение! — изкряска ликуващо той. — Разрешено ни е да се срещнем със самата Майка!

— Значи тя ще ти помогне? — попита Муун.

Костенурката помръкна и измърмори неохотно:

— Не се знае със сигурност, но не трябва да отлагаме! Тези Братя ще ни отведат при нея веднага!

А това означаваше, че първо трябва да преодолеят ледената стена, откри Муун Бъндиран, когато последваха първата двойка Костенурки към старата каменна постройка в основата й. Други две тръгнаха зад тях — като ескорт или охрана? Или като затворническа стража?

Муун не знаеше кое е вярното. Не знаеше толкова много неща! Всички тия събития за нея бяха прекалено бързо и неочаквано следващи едно подир друго. Черпеше сили и увереност от присъствието на най-скъпия си приятел — тавъра, да не говорим за другия скъп й човек, капитан Франсис Крейк; каквото и да се случеше, те бяха наблизо.

Все пак преминаването през тунела в леда я поразсея и разведри. Тук поне бяха скрити от злокобното око на онази неутронна звезда, макар че не беше по-топло. Забеляза, че тунелът продължава далеч навътре в ледника, но нямаше време да се оглежда. Костенурките ги качиха на нещо като селска каруца. Не се виждаше никакъв двигател. Въпреки това, веднага щом всички се качиха, тя се затъркаля с равномерен ход по тунела под леда, където беше здрачно, но не съвсем тъмно.