Читать «Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци» онлайн - страница 29

Защото там долу, в една естествена падина на склона, седеше не друг, а Пъхогаг. Пред него пламтеше огън, в който Пъхогаг подмяташе малки фосфоресциращи съчки. Именно огънят и съчките бяха източникът на сиянието, което бе привлякло вниманието на Бил.

— Пъхогаг! Какво правиш тук?

— Бил! Господи, колко се радвам да те видя!

Пъхогаг не изглеждаше никак променен от времето на последната им среща. Може би луничките му бяха поизпъкнали заради студа, или косата му — щръкнала изпод качулката на подплатеното яке — не изглеждаше чак толкова оранжева. Не беше невъзможно и на лицето му да са се появили още една или две бръчки. Ала въпреки тези промени — дело на неумолимия ход на времето, този зъл гримьор — това беше добрият стар Пъхогаг, някогашният приятел на Бил, човекът, готов на всичко, за да спечели любовта и уважението на другарите си или поне да ги накара да спрат да му се подиграват и присмиват.

Бил приседна до огъня. Фосфорът искреше и блещукаше, но Бил бе твърде измръзнал, за да усеща болката от изгарящите го на моменти искри. За първи път от много време усещаше топлина и беше сух (защото междувременно и предвидливо Пъхогаг бе разпънал малка двуместна палатка и дори бе поставил вътре котле с прясно стоплено на огнището месо). У Бил напираха въпроси и месото бе темата на един от тях. Както вече казахме, в този свят нямаше нищо истинско. Самият Бил не беше истински. Тялото му, онази част от него, която олицетворяваше реалното му съществуване, бе някъде другаде и той се надяваше да е на сигурно място. Създателят на тази фалшива реалност бе компютърът. Той диктуваше не само какво ще яде Бил, но как ще изглежда храната и какъв вкус ще има, с което определяше и реакциите му по време на хранене. Ако това бе самата истина — и Бил не виждаше причини да се съмнява в нея, тъй като си спомняше гледката на собственото си тяло, сгърчено на кушетката, докато душата се рееше над него преди компютърът да я засмуче и да я постави под своята власт. Та ако случаят беше точно такъв, как тогава Пъхогаг се бе наврял тук и по какъв начин бе успял да създаде своя собствена метафора на храна?

— Пъхогагчо — заговори Бил на своя глуповато усмихнат приятел, — това не си ти, нали?

— Разбира се, че съм аз — отвърна Пъхогаг и усмивката му придоби леко тревожна отсянка.

— Не, не може да си ти — упорстваше Бил. — Трябва да е някоя от халюцинациите, дето ги бълва проклетият компютър. Не може да създаваш храна без неговото знание и разрешение. Значи си поредното изчадие на механичния гад, сътворено да породи у мен напразни надежди, преди да ги разбие окончателно. — Бил подсмръкна жалостиво и изтри с опакото на ръката си една несъществуваща сълза.