Читать «Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци» онлайн - страница 28

Той изпъшка, след това се замисли какво да прави през деня. Ала не можа да измисли нищо интересно. Отново погледна към светлината. Все същата си беше — нито по-силна, нито с променен цвят. Какво правеше там? Той се надигна, изруга под нос и закрачи през лепкавата кал с консистенция и свойства на бавносъхнещо лепило. Усещаше нетърпима болка в симулираните си стави, въображаемите му зъби тракаха от студ. Скоро откри, че за да достигне светлината, ще трябва да пресече цяла планинска верига. Ядоса се, защото беше сигурен, че планината я нямаше там първия път, когато забеляза светлинката. Със сигурност беше работа на компютъра. Най-вероятно механичната гадина стоеше и зад появата на светлината, готвейки се по своя неуморен и садистичен начин да засади в душата му корените на още по-дълбоко отчаяние. Нямаше съмнение, че е обречен да обитава този проклет свят до края на съществуването си! Какъв смисъл да върви нататък? Защо просто не се пльосне в калта и да й позволи да го задуши във виртуалните си прегръдки? Но това би означавало да достави удоволствие на онази садистична колекция от транзистори и жички. Така ли щеше да свърши всичко? Вместо ехтеж на почетен куршум — цвърчене от късо съединение.

— Никога! — изстена Бил, след което подсмръкна и се закашля. — Няма да се дам на тая лайняна машина! Не и аз, Бил мъжкарят! Оцелявал съм при далеч по-страшни обстоятелства, ха-ха! Аз съм роден да побеждавам! Няма да се дам! Напред!

Ободрен от тези мъжкарски глупости, той се изправи на крака и продължи да лъкатуши нататък, макар дробовете му да свистяха като парен локомотив, макар планините пред него да се издигаха още нагоре, разкривайки — при оглед отблизо — ледени върхове, между които свистеше смразяващият вятър, а Бил нямаше дори снегоходки. Добрите момчета побеждават! Винаги надървен!

Скоро и това вече не помагаше. Бил се отпусна изнурен, отчаян, свършен. Колкото и да е силен, как ще изкатери хлъзгавите заледени стени без алпийско оборудване…

Изведнъж си спомни за алигаторския крак! Да, разбира се, нали той завършваше с дълги закривени нокти. Естествени алпинистки котки, създадени в някоя лаборатория за биологични мутации. Още не му бе свършил късметът!

Бил смъкна нескопосаната партенка, с която бе обвил крака си заради метафоричния студ — най-смразяващия студ, който е имало някога. Изправи се, с един бос зелен крак и един обут, постоя така за момент, после — отправяйки предизвикателство към ветровете и поверявайки душата си на великия Трибунал в небесата, където рейнджърите получаваха своя последен медал — смъкна партенката и от другия крак. Макар че беше нормален човешки крак, Бил толкова отдавна не му бе подрязвал ноктите, че те също се забиваха в снежната покривка на стръмния планински склон. Той задраска нагоре, задъхан, ухилен, местейки поред ту единия, ту другия крак. С ръцете се вкопчваше в подаващите се изпод снега коренища и това му помагаше допълнително. Пълзеше нагоре по стръмния склон, а в небето взеха да разцъфват ярки светлини и из склоновете закънтяха звуците на „Тържествената увертюра 1812 г.“ И тогава, напълно неочаквано, той се озова на билото на планината. Беше стигнал до самия връх. Направи още една крачка, погледна надолу и дъхът му секна от гледката, която не бе очаквал и в най-смелите си сънища.