Читать «Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци» онлайн - страница 21

След известно време Цоцканските полета му омръзнаха и той започна да се скита по-надалеч. Компютърът бе свързан с всички части на планетата и Бил можеше да използва най-добрата транспортна система, която някога бе виждал. Дори движението по тези канали обаче изискваше изразходване на значителни количества енергия. Но Бил скоро откри аналога на акумулаторната раница и така беше в състояние да пътува, без да се грижи за енергийните си запаси.

Аналогът на енергийната раница се появи горе-долу по времето, когато срещна скуола. Това беше малък гризач, обитаващ полетата и горите на Цурия, който бе в състояние да общува с автономни компютърни проекции от вида на Бил. Скуолът не беше кой знае колко интелигентен — не повече от младо и умствено изостанало овчарско куче, но ставаше за компания. На ръст бе колкото земна катерица, приликата се поддържаше и от двете дълги пухкави опашки. Този забележителен пример за естествена мимикрия често го спасяваше от по-големите хищници, които — макар че обичаха да си похапват скуоли — се втрещяваха при вида на двете опашки и тогава дребният гризач съумяваше да се скрие. Скуолите живееха сред клонаците на кардифовите дървета — тези гиганти на горските простори и езерата. Не им беше лесно, тъй като природата не ги бе конструирала да живеят на дървета. Изглежда по въпроса за тях природата си бе наумила нещо друго, тъй като бяха снабдени с перки, хриле и рудиментарни крила. Би могло да се каже, че всъщност природата не е знаела точно как да постъпи със скуолите.

Бил срещна първия си скуол един ден, когато се изтягаше аналогово на чудесна зелена тревичка, мечтаейки си за някой мръсен комикс и добинбургер.

— Добър ден! — изцирика скуолът. — Ти май си нов тук, а?

— Ами да, така е — призна Бил.

— Полуавтоматичен ли си?

— Позна.

— Така си и мислех — рече скуолът. — Имаш точно такъв вид на ограничена компетентност. Не ти ли омръзна да поливаш градините?

— Омръзна ми — рече Бил. — Но това ми е работата.

— Зная — мъдро кимна скуолът. — Веднага познах, че си едно от разклоненията на компютъра.

— Аз пък не се мисля за такъв — рече обидено Бил. — Но може и да си прав. Да знаеш как ми се иска да си върна обратно тялото!

— Мда — отново кимна скуолът. — Хубаво нещо са черупките. Особено такива като моята, с две опашки. Искаш ли да те заведа в моята бърлога и да те почерпя с чай?

— С удоволствие — рече Бил, — само дето нямам тяло, с което да го поглъщам.