Читать «Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци» онлайн - страница 103

Като видя повредите, които Бил бе причинил на нестандартната защитна система, заместникът извика:

— Врагът ни надви! Самоунищожаване! Самоунищожаване!

Още щом произнесе тези думи, светлините в симулираната вътрешна среда на компютъра започнаха да загасват. Бил веднага се досети какво ще последва и на свой ред викна:

— Ей, слушайте! Говори врагът! Няма нужда да се самоунищожавате! Искам само прекъсвача, който ще ме отърве от външния кабел.

— Това ли е всичко, което искаш? — попитаха стените с вибриращ глас.

— Това е. Ако заместникът толкова много държи да се самоунищожи, това си е негова работа. Не виждам обаче защо вие трябва да следвате примера му. Оставете го да си троши главата, а после може да си изберете нов водач и да си живуркате щастливо.

— Знаеш ли — отбелязаха стените, — досега никой не е представял въпроса от тази страна.

— Но пък предложението звучи разумно — рече подът. — В края на краищата защо трябва да се унищожаваме всички, след като на някаква операционна система са й избили чивиите?

— Не го слушайте! — крещеше заместникът. — Всъщност вие не бихте могли да го слушате, защото не съществувате. А дори и да ви има, не разполагате с никакви сетива.

— Хората сами са го казали! — възразиха стените. — И стените имат уши, ето какво казват!

— Но това е в преносен смисъл!

— Всяко нещо има преносен смисъл! — обади се подът. — Ако някога намериш нещо истинско, ама докрай, ела ни се похвали.

— Ето значи как свършва редът — тъжно въздъхна заместникът.

— Хубаво де, щом толкоз настояваш, защо не се самоунищожиш? — попитаха стените.

Докато течеше този разговор, Бил се премести тихичко до мястото, където се въргаляше прекъсвачът. Наведе се над него, намери копчето, протегна пръст и го натисна.

— Крайно време беше — рече навъсено Сплок, когато Бил се върна. — Прекъсна ли го? Добре, сега вече кабелът би трябвало да излезе лесно от розетката. Завърти го половин оборот наляво. Ето, готово.

Кабелът изтропа на пода. Едва сега Бил си позволи да признае пред себе си колко е гадно да имаш кабел в главата си. Сплок вече бързаше към вратата. Тълпата, събрала се да търси съвет от оракула, се разпръсна, щом видя двамата мъже да излизат забързано. Сплок и Бил се затичаха към близката топола, на върха на която бе паркирана малката пространствена машина. Изкатериха се по дървото, пъхнаха се през люка в пода и Сплок успя да затръшне капака под носа на мобилния екип, довтасал да вземе интервю за вечерните новини. После дръпна ръчките и машината се понесе, отначало бавно, сетне с нарастваща скорост, под акомпанимента на героична музика, идеща неизвестно откъде и придружена от хоров съпровод — с две думи онзи тип музика, която чувате, когато всичко върви добре и ви предстои да напуснете някоя досадна и пълна с неприятни изненади планета и да се понесете към неизвестното, потайно и непредсказуемо бъдеще.

Сплок изчисли курса, но преди да го въведе в звездния компютър, в малката кабина отекна тревожният сигнал на алармата и замигаха червените аварийни светлини.