Читать «Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци» онлайн - страница 100

— Мамка му! Щеше да е далеч по-просто, ако бяхме пратили някой да ти достави проклетата храна.

Това беше самата истина, гигантско прозрение на мисълта, също толкова очевидно, колкото твърдението, че всички хора са създадени равни. На повикването първа се отзова фирмата „Глен Брадърз“ за доставка на пица и други деликатеси по домовете. Не след дълго в храма бяха донесени няколко солидни порции бифтек, придружени от още по-солидни количества бира — цяла бъчвичка. Всичко това на свой ред в компанията на андроиди, издокарани като турски еничари, вдигнали на рамене носилки — върху тях танцуваха оскъдно облечени девойки, които пращаха въздушни целувки на Бил и му махаха с ръце, докато ги разнасяха наоколо.

Бил първо се зае да утоли апетита и жаждата си, след това позяпа хубавиците, докато го заболяха очите, и накрая се унесе в изнурена дрямка.

На сутринта главата му се пръскаше по шевовете. Когато надникна иззад завесите, откри, че опашката от просители, желаещи да се срещнат с оракула, се извива три пъти около храма. С толкова много работа никога нямаше да успее да се измъкне на свобода!

Освен ако…

Да, и това се случи.

Във въздуха се появи сияние. Бил вдигна глава и погледна право към него. Виждаше миниатюрни, озарени от светлината прашинки, а когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че върху прашинките има други, още по-миниатюрни нещица. Въздухът пулсираше и трептеше, сякаш зад или вътре в него се спотайваше нещо, което искаше да излезе на свобода. Никога досега Бил не бе предполагал, че въздухът може да бъде разделен на толкова много територии, някои от тях антагонистични. Но изглежда случаят бе точно такъв. Пред очите му въздухът вибрираше и бълбукаше, тресеше се и се гърчеше, пулсираше и тупкаше и вършеше всички останали движения, които са по силите на нещо безформено, каквото е въздухът. След това се разцепи, разкривайки тъмна и мрачна вътрешност. Тъмнината не беше непрогледна. В самия й център бе увиснал предмет със светъл цвят, в началото колкото точица, който постепенно се уголемяваше, докато прие формата на висок мъж с печално лице и щръкнали уши, издокаран в еластичен комбинезон.

— Сплок! — възкликна Бил. — Колко се радвам да те видя!

— Напълно логично. Мога да разбера емоционалната ти реакция в отговор на този физичен факт — произнесе Сплок, както винаги без капчица хумор. — Без никакво съмнение ти се надяваш, че появата ми ти носи така жадуваното избавление.

— Можеш ли да го направиш?

— Ако прибегнеш до логиката, която, естествено, е чужда на твоята раса, ще си дадеш сметка, че както съм дошъл тук, така мога и да си ида. Инак защо въобще ще идвам?

— О, я престани с тая твоя логика! Казвай как да изфирясам от това място? — почти проплака Бил.