Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 201

Онова, което Кензабуро Ое иска за японската литература, аз го желая за американската, за мормонската, за научната фантастика, за човешката литература. То обаче невинаги се прави по най-явния начин. Когато Шусаку Ендо разсъждава върху смисъла на живота пред лицето на смъртта, той събира герои от съвременна Япония, но магията, науката и религията винаги присъстват в сърцето на фабулата му. Макар да не претендирам за майсторството на Ендо, не засягам ли и аз същите теми със същите средства в този роман? Нима „Рожби на съзнанието“ не е в съгласие с джунбунгаку само защото действието се развива твърде напред в бъдещето? Нима романът ми „Загубени момчета“ единствен от творбите ми носи сериозен дух и може да бъде признат за добро отражение на живота в Грийнсбъро през 1983 г.?

Мога ли да допълня думите на Нобеловия лауреат, като изкажа мисълта, че човек може да създаде „модел на съвремието, включващ минало и бъдеще“ под формата на роман, описващ общество на друго място и в друго време, което ясно контрастира с настоящата епоха? Или трябва да се обявя срещу джунбунгаку и да оспоря твърденията, с които съм съгласен, и да се престоря, че преследвам друга цел? Нима виждането на Ое за значимата литература е непълно? Или аз съм просто един представител на периферните литератури, копнеещ за центъра, но осъден никога да не се добере до това спокойно, всеобгръщащо място?

Може би затова чужденецът и външният човек са толкова важни във всичките ми произведения (макар и никога на преден план), въпреки че в тях се показва и важността на вътрешния човек и познатия. Не е ли обаче това един модел на съвремието ни, включващ минало и бъдеще; не съм ли аз със собственото си вътрешно противоречие между вътрешно и външно едновременно познат и чужденец, пример за човек на нашия век? Един ли е само сюжетът, в който авторът може да разкаже истината?

Когато чета „Дълбока река“ на Шусаку Ендо, аз съм чужд в този свят. Неща, при които японските читатели кимат и казват: „Да, така е, така е при нас“, са странни за мен и аз се питам: „Така ли го чувстват?“ Не се ли обогатявам еднакво от роман, описващ нечие друго съвремие? Не научавам ли еднакво от Остин и от Тайлър? От Ендо и от Русо? Не е ли светът на чужденец и аутсайдер еднакво важен за разбирането ми на това, какво е да си човек, както и светът, в който живея? Не е ли възможно да създам едно въображаемо бъдеще, казващо на хората толкова, колкото сюжетите на други писатели, описващи съвремието?

Може би всички сюжети са плод на въображението, независимо дали живееш във времето на действието, или си го измисляш. Може би за други японци „Дълбока река“ е също толкова странна, колкото за мен, защото Ендо без съмнение е различен от всички останали японци. Може би всеки писател, създаващ някакъв измислен свят, всъщност отразява своето време, като освен това изгражда свой собствен свят, който само той е видял; само незначителните подробности за дати, места и известни личности създават разликата между книги като „Рожби на съзнанието“ и „действителния“ свят, описан в „Дълбока река“. Постигнатото от Ендо и онова, към което се стремя аз, са едно и също: да накараме читателя да преживее една достоверна реалност, като в същото време проникне през обвивката от подробности до същността на причините и смисъла — което винаги се надяваме да постигнем, но никога не ни се удава в реалния живот. Причините и смисълът винаги са въображаеми, независимо колко пълен „модел на съвремието“ създаваме. Ако обаче въображението ни работи добре, а не просто „приемаме“ и „разпространяваме“ полученото от културата около нас, не създаваме ли всъщност джунбунгаку?