Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 185

— Оттогава мислих много — отвърна Куара. — Тогава се държах като дете, сантиментално. Животът е ценен. Животът на разумните същества — още повече. Когато обаче един разумен вид заплашва съществуването на друг, застрашеният от унищожение има право да се брани. Не правеше ли Ендър точно това? Постоянно?

И огледа останалите победоносно. Питър кимна:

— Да, така правеше Ендър.

— В една игра — напомни Сиванму.

— В борбата с две момчета, които са заплашвали живота му. Той се е погрижат да не са в състояние да повторят. Така се води войната, в случай че имаш някакви глупави идеи за противното. Човек не се съпротивлява с минимална сила, мобилизира всичките си възможности, за да нанесе колкото може по-тежки поражения. Човек не се задоволява да зашемети врага, нито дори просто да го рани, да го обезвреди. Такава е и стратегията ни срещу болестите. Ние не търсим лекарство, което да убие само деветдесет и девет процента от бактериите и вирусите. Ако го направим, само ще създадем поредния резистентен щам. Налага се да ги избием на сто процента.

Сиванму пробва аргумент срещу това твърдение:

— Може ли да се прави такова сравнение — с битката срещу заболяванията?

— А ти с какво искаш да правиш сравнение? — контрира Питър. — С турнир по борба? Да се бориш, докато омаломощиш противника? Чудесно — ако противникът играе по същите правила. Ами ако ти очакваш да се борите с голи ръце, а той извади нож или пистолет? Или с тенисмач? Да набираш точки, докато противникът не ти изпрати бомба? Във войната няма правила.

— Да, но… война ли е това? — попита Сиванму.

— Както каза Куара, ако установим, че не е възможно да постигнем разбирателство, да, война е. Това, което предприеха срещу Лузитания, срещу беззащитните пекениноси, беше унищожителна, безсърдечна, тотална война без зачитане на правата на другата страна. Това е нашият враг, освен ако не го накараме да разбере последствията от действията си. Нали това имаше предвид, Куара?

— Именно.

Сиванму чувстваше, че в тези аргументи има някаква грешка, но не знаеше каква.

— Питър, ако наистина смяташе така, защо не задържа „Докторчето“?

— Защото — отвърна той — може да грешим и опасността да не е неизбежна.

Куара изцъка презрително с език:

— Ти не беше тук, Питър. Не видя какво ни изпратиха — току-що създаден вирус, специално предназначен да ни превърне в пълни идиоти, които да седят безучастно, докато те дойдат с кораба си.

— И как ви го изпратиха? — попита Питър. — С препоръчано писмо? Или със заразено кученце, което не се сдържахте да не погалите?

— Изпращат генетичен код — отвърна Куара, — но очакват да го разчетем, като създадем молекулата, която представя, и изпитаме ефекта й.

— Не — възрази Питър, — предполагате, че това е основата на езика им, и сте решили да действате, сякаш е вярно.

— А ти може би по някакъв начин си разбрал, че не е така?

— Аз не знам нищо по този въпрос. Точно това исках да кажа. Ние просто нямаме представа. Не можем да знаем. Така, ако видим, че започват да изпращат проби с вируси, или ако опитат да ни взривят, тогава е оправдано да вземем мерки. Например внимателно да изследваме вирусите, които съдържат пробите. Или, ако нападнат този кораб, да предприемем отбранителни действия и да анализираме оръжията и тактиката им.