Читать «Рожби на съзнанието» онлайн - страница 157

— Чудя се какво ни има на нас двамата — каза Олядо, — та никой още не е поискал да умрем за някое благородно дело.

— Аз не разбирам нищо от благородни дела, но към нас лети военна флотилия. Това, струва ми се, е достатъчно, за да се простим с живота.

Внезапно раздвижване около компютрите им подсказа, че чакането им е свършило.

— Имаме връзка със Самоа — обяви Уотърджъмпър. — А вече и с Мемфис. С Път. Хегира. — Заподскача, както правеха пекениносите, когато се радват. — Всички се свързват. Шпионските програми не са ги открили.

— Дали ще е достатъчно? — попита Грего. — Ще тръгнат ли пак космическите кораби?

Уотърджъмпър вдигна рамене:

— Ще се разбере, когато близките ви се върнат, нали?

— Мама не иска да насрочва погребението на Ендър, докато не си дойдат.

При споменаването на Ендър Уотърджъмпър посърна:

— Той изпрати Човек в третия живот. А сега от него не е останало почти нищо за погребване.

— Просто се чудех колко време ще е нужно на Джейн, за да възвърне мощта си — ако изобщо е възможно.

— Не знам.

— Имат въздух само за няколко седмици.

— Той не знае, Грего — намеси се Олядо.

— Да, но и Царицата на кошера знае. И ще каже на дърветата-бащи. Помислих… че може да се е разчуло.

— Как може дори Царицата на кошера да знае какво ще стане в бъдеще? Как може на някого да му е известно какво е в състояние да извърши Джейн и какво — не? Ние отново сме свързани с други планети. Някои части от паметта й са възстановени по ансибалната мрежа, макар и непълно. Тя може да ги намери. А може и да не успее. Ако ги открие, може да са й достатъчно, а може и да не са. Уотърджъмпър обаче няма откъде да знае.

— Знам — каза Грего.

— Всички ни е страх. Дори Царицата на кошера. Никой не иска да умре.

— Джейн умря, но не остана мъртва. Според Миро аюата на Ендър би трябвало да се е преселила в Питър на някаква друга планета. Цариците на кошери умират, но спомените им остават в съзнанието на дъщерите им. Пекениносите се прераждат като дървета.

— Някои от нас — напомни Уотърджъмпър.

— Ами ние? — попита Грего. — Ще бъдем ли заличени от света? Онези от нас, които имат планове за бъдещето, какво става с постигнатото от нас? С децата ни? — Той погледна настойчиво Олядо. — Какво значение има, че си се сдобил с такова голямо щастливо семейство, ако ще бъде заличено за един миг от тази… бомба?

— Нито един миг със семейството ми не е отишъл напразно — отвърна тихо Олядо.

— Целта обаче е да продължаваме напред, нали? Да градим бъдещето.

— От една страна, да. Ала другата част е сегашният момент, настоящето. И връзките. Връзките между душите. Ако целта на живота бе само да продължаваме в бъдещето, той нямаше да има смисъл, защото всичко щеше да минава в очакване и подготовка. Има и моменти на радост от постигнатото, Грего. На щастие във всеки миг. Дори краят на живота ни, дори без някакво продължение, дори без да сме оставили поколение, краят на живота ни не заличава началото.