Читать «Омайване» онлайн - страница 92

— Знам.

— Уф! — Тя дръпна юздите и отново се обърна към него, но вече без гняв в очите. — Бъди внимателен из фермерските земи, Даг.

— Винаги съм внимателен.

— Понякога не си — отвърна тя сухо. Даг мълчаливо подложи ръце и тя се метна на седлото с уморена въздишка. Беше заслабнала през последните две години. Той й се усмихна, а Мари се наведе и заговори тихо:

— Виждала съм те във всякакво настроение. Но никога не си изглеждал толкова щастлив. Чак очите ми се насълзяват… Грижи се за това момиче.

— Точно това мисля да направя.

— Дано. — Тя поклати глава и смуши коня. Даг си припомни последното си изявление, когато бяха обсъждали бъдещите планове.

Е, скоро щеше да бъде изместен в главата й от стотиците неща, за които трябваше да мисли един водач на патрул. Тя огледа останалите, проверяваше готовността им за потегляне. Всичко започваше отново.

Фаун помагаше на Риила, една от многото, с които бе успяла да се сприятели през тази седмица. Двете се сбогуваха сърдечно и Фаун се смъкна от фургона и застана до Даг. Конниците излязоха през портата. Поне повечето ездачи махаха и на нея, а не само на него. Патрулът на Чато също тръгна, макар и малко по-бавно. Соун махна ентусиазирано за сбогом, доколкото му позволяваха превръзките. На двора настана тишина.

Даг въздъхна, разкъсван между облекчението, че цялата тълпа се е махнала, и неприятната самота, която го обземаше, когато беше разделен от своите. Струваше му се странно да изпитва и двете чувства едновременно. Освен това винаги имаше поводи за притеснение, когато се окажеше единственият Езерняк във фермерски град. Още повече че сега и Фаун беше до него. Конярчетата се пръснаха бавно, увлечени в разговор.

— Патрулните не са толкова лоши — каза Фаун, гледаше умислено портата. — Не мислех, че ще ме приемат, но го направиха.

— Това е патрул. В лагера ще е различно.

— Как?

— Ами… — „Времето ще покаже. Не си търси белята“. — Ще видиш. — Не му се искаше да й обяснява, че личната война със злините не е единствената причина да кандидатства за повече походи от всеки в неговия лагер. Рекордът му беше седемнадесет месеца, без да се завръща, макар че за целта трябваше да сменя патрулите.

— И ние ли трябва да тръгнем днес? — попита Фаун.

Даг взе решение и обви ръка около кръста й.

— Всъщност не. До Лъмптън Маркет са два дни бърза езда. Няма нужда да бързаме. Може да тръгнем утре сутринта и да яздим полека. — Хрумна му съблазнителната мисъл, че може да станат и по-късно.

— Чудех се дали трябва да освободя стаята си. Все пак не съм от патрула.

— Какво? Не! Искрице, тази стая е твоя за колкото пожелаеш!

— И аз така си мислех. — Тя прехапа устни, но очите й блестяха. — Чудех се дали не мога да спя при теб. За… да пестим средства.

— Разбира се, че ще спестим! Точно така. Много си права.

Тя се усмихна и това разтопи сърцето му като бучка масло, оставена на слънце.

— Отивам да си пренеса нещата.