Читать «Омайване» онлайн - страница 91

— Често ли се случва?

— Не. Никак.

— Добре ли си? — повтори тя.

Усмивката озари лицето му като огън.

— Добре ли? Направо чудесно. — Той протегна ръце и я придърпа към гърдите си. Беше негов ред да я обсипе с целувки. Смехът доведе до нови докосвания, които…

— Даг, имаш гъдел.

— Нямам. Само по… ох! Палава си, Искрице. Харесвам такива жени. Богове, не се бях смял така от не знам колко време.

— Харесва ми как хихикаш.

— Не хихикам. Не е прилично за човек на моите години.

— А какъв беше този звук?

— Смях.

— Е, отива ти. — Тя се надигна и го огледа. — А и без нищо си още по-хубав. Направо не е честно.

— А ти все едно не си…

— Каква? — Тя се притисна в прегръдките му.

— Гола. Апетитна. Красива. Като пролетен дъжд и блясък на звезди.

Целувките им станаха по-дълги и мързеливи. По-заспали. Той се протегна и угаси лампата. Лекият летен ветрец раздвижваше пердетата. Даг придърпа чаршафа и ги зави. Тя се притисна към него и затвори очи, долепила ухо до гърдите му.

Преди да се разтопи в тъмнината, си помисли, че иска да остане така завинаги.

12.

Призори Даг показа на Фаун, че не е нужно първият й опит да остане и последен. Когато се събудиха от последвалата дрямка, вече наближаваше обед. Даг сериозно обмисляше плюсовете на това да остане да се излежава, докато патрулите заминат, но неочаквано остър пристъп на глад го принуди да стане. Измиха се, облякоха се и слязоха долу да проверят дали е останало нещо от закуската.

Фаун вървеше първа и се дръпна да направи път на Ютау, който отиваше да прибере последния багаж от стаята си. Даг се усмихна широко на стария си приятел. Ютау го погледна учудено и си блъсна челото в стената. Обърна се и ги зяпна. Даг реши да игнорира това и последва Фаун, преди Ютау да го заговори. Трябваше да установи по-сериозен контрол над усмивката и сияещата си същност. Един улегнал и уважаван патрулен не можеше да си позволи да се разхожда грейнал като тиквен фенер. Направо щеше да уплаши конете.

Патрулът на Мари се връщаше към северния маршрут, който бяха оставили преди две седмици, за да дойдат на помощ. Чато пък се връщаше към първоначалната си задача, да купи коне от провинцията южно от река Грейс. В началото щеше да пътува по-бавно, защото Соун и Риила още не можеха да яздят и щяха да се возят във фургон. Щяха да ги оставят в Езерняшкия лагер на реката и да ги приберат на връщане. И двата патрула възнамеряваха да потеглят на обед. Даг подозираше, че това е по идея на Чато — Мари беше напълно способна да накара хората си да тръгнат в зори въпреки празненството и това въобще нямаше да я смути. Мари определено беше любимата родственица на Даг, но той се молеше на отсъстващите богове да не я среща тази сутрин.

И както обикновено молитвите му останаха нечути. Докато помагаше на Соун с багажа, се натъкна на Мари. Тя държеше юздите на коня си и го гледаше гневно.

Той повдигна вежди, мъчеше се да потисне усмивката си.

— Какво?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Глупак. Птичките на отсрещното дърво имат повече акъл от теб. Няма какво да говорим повече. Ще се видим след няколко седмици в лагера. Може дотогава да си се пооправил. Само ще ти кажа, че ти предстои тежък разговор с Феърболт.