Читать «Омайване» онлайн - страница 77

Следващият ден беше пълен с неприятности за Даг, защото един от хората му се подхлъзна на някакви корени и попадна в гнездо на усойници. Наложи се да остави патрула на Ютау и да върне мъжа в Гласфордж. За щастие не се наложи да прави нещо опасно със същността си, въпреки че Ютау го пусна с ранения точно за такъв случай. Ухапаният от змиите оцеля след ездата и в хотела го изкъпаха и го сложиха да си легне. Скоро след това се появиха Мари и Чато и Даг остави лечението в техните ръце.

Новините, които му съобщи Мари, го накараха да потърси Фаун още преди да се изкъпе. Чу гласа й, когато подминаваше втория етаж. Вратата на Соун беше отворена и двамата явно разговаряха в стаята му.

— Първите ми впечатления за него бяха, че е от ония досадни дъртаци, дето само те критикуват. Нали се сещаш?

— О, да.

— Винаги язди или върви отзад и не говори много. Започнах да го опознавам чак когато Мари го постави в последната позиция на патрула. Обикновено се разпръсваме не до границите на зрението си, а до тези на усета ни. Ако можеш да усещаш останалите от патрула около теб, знаеш, че няма да изпуснете някакъв знак за злина. Мари го отпрати на миля. Това е почти двойно повече от обсега на усета ми.

Фаун възкликна и го помоли да продължи.

— След това забелязах, че когато Мари иска нещо да се свърши по нестандартен начин, изпраща него. А може и идеята да е негова. Не разказва често истории, но когато го прави, те са отвсякъде. Чак му се чудя. Мислех, че няма чувство за хумор, но после осъзнах, че хуморът му просто е твърде сух. В началото не изглежда необикновен, но после прави впечатление. А с теб?

— Моята история е по-различна. Той просто се появи. Изведнъж. Много… решително. Имам чувството че го разопаковам полека, но все още съм далеч от дъното.

— Ха. Същият е и в патрула.

— Добър ли е?

— Много повече от останалите… Сякаш няма за какво друго да живее. Разбираш ли?

— Може би. Всъщност той на колко години е? Така и не разбрах…

Въпреки че Даг бе прикрил същността си, можеха да го усетят по миризмата на тиня, която се носеше от него. Затова той почука на касата и влезе.

Соун лежеше на леглото покрит с чаршаф до кръста, все така стегнат с превръзки. Фаун седеше на един стол, опряла крака на ръба на леглото. Носеше синята рокля и се опитваше да улови редките полъхвания на вятъра с пръстите на краката си. Ръцете й бяха празни, но косата на Соун беше сресана и разделена на две плитки.

Двете еднакво млади и бледи поради скорошните наранявания лица го посрещнаха с усмивки. И двамата за малко щяха да загинат в ръцете му, но го гледаха с доверие и признателност. Помъчи се да изтръгне капка ревност, но красотата им не му позволяваше. Лошо. Шест дни патрулиране без следи от злина, а се чувстваше странно уморен.

— Как си, Искрице? Търсех те. Здрасти, Соун. Как са ребрата?

— Добре. — Соун се надигна, но намръщването му издаде лъжата му. — Вече ми позволяват да ходя. А Фаун ми прави компания.

— Чудесно! И за какво си приказвате?