Читать «Омайване» онлайн - страница 54

„Хайде, скочи ми, тромав кошмар. Спести ми гонитбата“.

— Ела. — Даг приклекна и разпери ръце. — Да прекратим това. Обещавам ти, че всичко ще свърши.

Съществото се наведе напред и скочи към Даг. Главата му се изви в жалък опит да достигне гърлото на патрулния. Даг блокира една от ноктестите ръце с левия си лакът, извъртя се и замахна силно.

Отскочи встрани от бликналата от гърлото на съществото кръв, за да си спести ново пране. Глиненият направи три крачки и рухна на влажната земя. Даг го заобиколи предпазливо, но нямаше нужда от втори удар. Съществото потрепери и замря с полуотворени очи. Снопът вълна в устата му спря да мърда. „Липсващи богове, наистина грозна гледка“. Но пък работата бе добре свършена. Той обърса острието в тревата и реши да поиска парцал от фермерката.

Изправи се и видя тримата мъже, които го зяпаха опулено. Тад прескочи оградата, но баща му викна:

— Казах ти да не се приближаваш!

— Мъртъв е, тате! — Тад погледна Даг с грейнало лице. — Просто се приближи и го смъкна с един удар!

Последният глинен, който бяха видели тези хора, бе все още подчинен на волята на създателя си и бе интелигентен и смъртоносен. Не като това объркано животно, затворено в странно тяло. Даг не мислеше да обяснява тия неща на фермерите. По-добре да бъдеха предпазливи с глинените.

— Такава ми е работата. — Устните му се извиха в мрачна усмивка. — На вас оставям да го погребете. — Фермерите се събраха около трупа и почнаха да го мушкат с инструментите си. Даг тръгна към къщата.

Повечето животни се бяха дръпнали в другия край на пасището, далеч от нападателя. Кобилата вдигна глава, когато я приближи. Даг избърса ножа си в нея и го прибра, после я почеса по главата и тя въздъхна доволно. В спомените му се върна снощното сърдито предложение на фермерката да я вземе и да се махне. Изкушаваща идея.

„Но няма да тръгна сам“.

Прескочи оградата и тръгна към верандата. Фаун го гледаше също толкова възхитено, колкото и Тад, но с повече разбиране. Фермерката стоеше със скръстени ръце, разкъсвана между благодарността и неодобрението.

Даг се почувства уморен от тези недоверчиви хора. Липсваше му патрулът — въпреки всичките му недостатъци. А може би и точно заради тях.

— Хей, Искрице. Исках да изчакам каруцата и да те откарам с нея до Гласфордж, но размислих. Можем да яздим двамата, както оня ден, и няма да ти е по-неудобно.

— Даже ще ми е по-добре. — Лицето й светна. — По този път зъбите ми ще изпадат, ако се возя в каруца.

— Дори да яздим бавно, след три часа ще сме в града. Нали няма да те преумори?

— Искаш да тръгнем още сега ли? Отивам да си взема нещата. Ей сега идвам!

— Ще ми прибереш ли приставката за ръката? Заедно с другите неща. — „Приставката за ръката, торбичката с ножа и другата със счупените кости и разбитите мечти“. Всичко останало, с което бе пристигнал, бе на него.