Читать «Омайване» онлайн - страница 51

— Наистина ли утре ще отидем в Гласфордж?

— Ще видим. Зависи как ще се чувстваш на сутринта.

— Тази нощ съм много по-добре. Кървенето вече е като при нормален цикъл.

— Искаш ли нагорещен камък?

— Мисля, че вече нямам нужда.

— Чудесно. Спи дълбоко.

Тя се усмихна срамежливо.

— Ще се опитам.

Ръката му направи леко движение към нея, но се върна.

— Лека нощ.

— Лека, Даг. И на теб приятни сънища.

Той кимна за последно и излезе. Фермерката го последва със свещта и затвори вратата. През прозореца за момент се мярна отблясък от светкавиците, които бе споменал Даг, но бяха твърде далеч и не се чуваше гръм. Фаун се извъртя на една страна и опита да изпълни пожеланието му.

— Изчакай малко — промърмори жената и понеже носеше единствената свещ, Даг я послуша. Тя мина покрай него и го поведе към кухнята. Там имаше друга свещ, а и пламъците на огнището не бяха изгаснали съвсем. Пейките и масата бяха разглобени и подредени до стената, а съдовете от вечерята бяха оставени до мивката заедно с няколко кофи вода.

Жената се огледа и въздъхна.

— Ще ги оправям на сутринта. — И въпреки думите си започна да прибира остатъците от храната и допълнителния хляб, който беше приготвила за закуска.

— Къде да легна, госпожо? — попита учтиво Даг. Очевидно не при Фаун. Мъчеше се да не мисли за уханието на косата и топлото й дишащо тяло в прегръдките му.

— Може да вземеш един от дюшеците, на които лежеше момичето, и да го сложиш където искаш.

— Мисля, на верандата. Така ще гледам за моите хора и ако някой се появи през нощта, няма да будим къщата. Ако почне да вали, ще се прибера в кухнята.

— Добре — съгласи се жената.

Даг погледна през прозореца и освободи усета си. Животните в пасището бяха спокойни, някои пасяха, други дремеха.

— Кобилата не е моя. Намерихме я при леговището на тварта и я взехме. Знаете ли на кого е?

— Не е от нашите — отвърна Пети.

— Не искам, когато стигнем в Гласфордж, някой да ми налети с обвинения за конекрадство.

— Мислех, че ви се полага заплащане за тварта. Можеш да си я поискаш.

— Имам си кон — сви рамене Даг. — Поне така се надявам. Ако никой не си я поиска, мисля, че се полага на госпожица Блуфийлд. Животното е кротко и здраво. Затова си мисля, че не е била бандитски кон, не и за дълго поне.

Пети спря и погледна към склада с храната.

— Госпожица Блуфийлд е приятно момиче.

— Да.

— Сигурно се чудиш как се е забъркала в това.

— Това не е моя работа, госпожо.

— Да, забелязах вече.

Какво? Че няма работа тук?

— С младите се случват бели — продължи тя. — На двадесет, а?

— Така казва.

— Ти не си на двадесет. — Тя клекна до огъня и го засипа с пепел.

— Не съм. От доста време.

— Можеше да вземеш коня и да отидеш при твоите хора тази нощ, ако толкова се тревожеше за тях. Момичето щеше да е добре тук. Щях да се грижа за нея, докато се оправи.

Точно такъв план имаше вчера. Но сега сякаш бе изминало страшно много време оттогава.

— Благодаря за предложението. Но й обещах, че ще я заведа в Гласфордж. Освен това искам Мари да я прегледа. Водачката на патрула ми ще разбере дали Фаун се възстановява нормално.