Читать «Омайване» онлайн - страница 48

Единият ъгъл на устата му се изкриви.

— Нещо такова.

Жената се появи точно когато и синът й Тад се върна от плевнята и го изпрати с Даг да чистят счупените стъкла от къщата. След това слезе в избата и се върна с няколко буркана, вече доста по-спокойна. Нареди бурканите и ги огледа, сякаш пресмяташе колко гърла са и с какво да ги нахрани на вечеря, след което се обърна към Фаун.

— Трябва да те настаним в истинско легло. В стаята на Бърди, след като Тад измете стъклата. Там положението не е толкова лошо. — Направи пауза и понижи глас. — Онзи от патрула ни разказа истинската история за теб, нали?

— Да, госпожо.

На лицето на жената се изписа подозрение.

— Защото онези драскотини по лицето му не са от глинен. Обзалагам се.

В първия момент Фаун не можа да загрее.

— О! Онези драскотини? Да, те са от мен. Но това беше грешка. Отначало го взех за поредния разбойник. Но бързо се изяснихме.

— Езерняците са странен народ. Казват, че се занимавали с черна магия.

Фаун се надигна на лакът и заговори разгорещено:

— Трябва да сте им благодарни. Защото тварите са още по-черни. Вчера видях една. По-близо, отколкото сте вие. Каквото и да правят патрулите, за да ги убият, получават моето одобрение!

Пети явно ставаше все по-подозрителна.

— Това ли… морящата твар ли… те нарани?

— Дали предизвика помятането ли?

— Да. Защото момичетата не помятат от удари или падания по стълбите. Въпреки че съм виждала някои да опитват. Естествено в повечето случаи не се получава.

— Да — отвърна Фаун кратко. — Беше тварта. — Дали това беше твърде близък въпрос? Прецени, че не е. Дори Даг предоставяше някаква информация, за да предотврати задаването на повече въпроси. — Беше грозна. Повече и от глинените. Тварите убиват всичко, което докоснат. Трябва да отидете до леговището някой път. Всички дървета в околността са мъртви. Нямам представа колко време ще трябва да се възстановят.

— Хм. — Пети започна да разпечатва бурканите, като събираше восъка за повторно използване. — Глинените си бяха достатъчно грозни. В деня преди да ни отведат в лагера момиченцето на една жена се разболяло и тя ги помолила за помощ. Опитала всичко. Вместо това те го убили. И го изяли. Когато пристигнахме, жената беше в шок. Както и всички останали. Дори разбойниците, въпреки че съзнанията им не бяха в ред, бяха притеснени.

Фаун потрепери.

— Даг каза, че глинените ядат хора. Не му повярвах отначало. Езерняците търсят такива същества и ги убиват.

— Хм. — Жената се опитваше да приготви яденето, но й се налагаше да импровизира заради липсващата посуда. След малко се обади от другия край на кухнята: — Казват, че Езерняците могат да омаят хорските умове.

— Виж какво. — Фаун се намръщи и отново се надигна на лакът. — Казах, че този Езерняк ми спаси живота вчера. Поне два пъти. Даже три, защото кръвта ми щеше да изтече, докато се лутам в горите, ако беше загинал в боя. Сражаваше се срещу пет глинени! Грижеше се за мен през нощта, докато не можех да помръдна от болка, и сменяше кървавите парцали, без да се оплаче, и разчисти кухнята ви, и поправи оградата, погреба кучетата ви на сянка, под дърветата, и не беше длъжен да прави нищо от това. — „И сърцето му трепна при спомена за водните лилии“. — Видях този мъж да свърши повече добрини с една ръка, за един ден, отколкото който и да е друг, двурък, за седмица. И въобще — ако е омаял ума ми, определено го направи по трудния начин!