Читать «Омайване» онлайн - страница 47

— Не съм момиче — простена Фаун. — На двадесет съм.

— Глинените я нараниха вчера. — Даг я погледна напрегнато, сякаш търсеше разрешение да продължи, и тя кимна одобрително. — Пометна във втория месец. Кървеше доста силно, но започна да намалява. Искаше ми се някоя от жените от патрула да е тук. Вие разбирате ли от акушерство, госпожо?

— Малко. Щом е кървяла, правилно си я държал легнала.

— Как разбирате дали тя… дали една жена ще се оправи след такова нещо?

— Ако кървенето спре до пет дни и няма треска, почти сигурно ще се оправи. В най-лошия случай десет дни. При двумесечна бременност шансовете са по-добри. При три месеца вече става опасно.

— Пет дни — повтори той, сякаш искаше да го запомни. — Така, значи все още сме добре. Треска…? — Поклати глава и стана, защото бе видял къде гледа жената. Извини се, взе приставката за ръката си от масата и я сложи на ръба на дюшека.

— А теб какво те е сполетяло? — попита Пети.

— Доста нещо през годините — отвърна Даг уклончиво. — Мисля да отведа госпожица Блуфийлд в Гласфордж, ако патрулът ми не ни открие до утре. Трябва да докладвам. Ще се намери ли някаква каруца?

Фермерката кимна.

— По-късно. Момичетата трябва да се върнат утре. — Другите жени и деца от семейство Хорсфорд бяха останали при съпругата на Саса, докато мъжете не се уверят, че фермата е безопасна.

— А дали ще правят второ пътуване?

— Възможно е. Зависи. — Тя се почеса по тила и огледа стотиците неща, които се нуждаеха от вниманието й, а тя имаше сили само за десетина. Поне така предполагаше Фаун.

— Как да ви помогна, госпожо? — попита Даг.

Тя го погледна, сякаш изненадана от предложението.

— Още не знам. Всичко е надолу с главата. Просто… изчакай малко.

И тръгна на обиколка из разнебитената къща.

— Няма да се успокои, докато не разтреби — прошепна Фаун.

— Усетих. — Той се наведе и вдигна торбичката с ножовете, която лежеше до дюшека. Чак сега Фаун осъзна колко внимателно бе избягвал да гледа към нея, докато фермерката бе в стаята. — Можеш ли да ги скриеш някъде?

Фаун кимна, бавно се надигна и отвори торбата си, която лежеше на пода. Вътре имаше резервна риза, пола и бельо; там беше и единствената й по-хубава рокля, с която възнамеряваше да си търси работа в града. Натика торбичката навътре и я уви добре с дрехите.

Даг кимна благодарно и каза:

— Мисля, че е по-добре да не споменаваме за ножа на тези хора. Само ще ги обезпокои. Иска ми се Мари вече да беше дошла.

Чуваха стъпките на жената на втория етаж и спорадични възклицания от типа „Горките ми прозорци!“.

— Пропусна голяма част от историята — обади се Фаун.

— Да. Ще съм ти задължен, ако направиш същото.

— Нали ти обещах? Със сигурност и аз не искам да говоря за ножа с всеки срещнат.

— Ако започнат да задават твърде неудобни въпроси, просто ги попитай за техните неприятности. Това ще ги отклони, а пък и имат много за разказване.

— Точно това правеше ти всъщност! — Осъзна, че бяха научили много за бедите на семейство Хорсфорд, но на свой ред бяха споделили съвсем малко. — Поредният патрулен трик, а?