Читать «Омайване» онлайн - страница 35

Фаун раздвижи устни, но не можа да каже нищо.

— И стигаме до следното — продължи той. — Този нож принадлежи на мен, защото Каунео ми завеща костта си. Но по нашите правила зареждането, неговата смъртност, принадлежи на теб, защото ти си най-близкият роднина. Защото нероденото ти дете няма как да изрази волята си. Тук става още по-заплетено, защото никой няма право да дарява зареждане, докато не развие достатъчно същността си, което става някъде на четиринадесет-петнадесет години. Още повече че това беше фермерско дете. Освен това теоретично единствено моята смърт трябваше да зареди този нож. Това е… истинска бъркотия.

Въпреки помятането Фаун беше благодарна, че всички тежки решения са останали зад нея. Мисълта беше едновременно успокояваща и тъжна. Явно не беше така.

— Можеш ли да го използваш, за да убиеш друга злина? Поне да излезе нещо добро от тези тъжни събития?

— Първо искам да го занеса на най-добрия майстор в нашия лагер. Да видим какво ще каже той. Аз съм обикновен патрулен. Нямам знания в тази област. Този странен нож може да има необикновени свойства. Или въобще да не работи, а както видя, когато си близо до злината, хич не е хубаво оръжията ти да не действат.

— Какво ще правим? Какво можем да направим?

Той кимна твърдо.

— От една страна, можем да го счупим.

— Но това ще е похабяване…

— На двете жертви ли? Да. И на мен не ми се иска. Но само кажи, Искрице, и ще го счупя веднага и всичко ще свърши. — Той хвана дръжката, а очите му потърсиха нейните.

Тя затаи дъх.

— Не. Не го прави. Поне засега. — „От друга страна, няма друга страна“. Зачуди се дали чувството му за хумор е достатъчно черно, за да му хрумне същото. Имаше подобни подозрения.

Тя преглътна и продължи:

— Нима твоите хора ще се интересуват какво мисли някакво фермерско момиче?

— В този случай да. — Той раздвижи рамена, сякаш го боляха. — Ако нямаш нищо против, първо ще говоря с Мари, водачката на патрула. Да видим какво знае тя. А после пак ще помислим.

— Разбира се. — „Той наистина мисли, че и аз ще имам думата“.

— Ще съм ти много задължен, ако ти се грижиш за него дотогава.

— Добре.

Даг кимна и й подаде торбичката, за да може да прибере ножа, а той стана и се протегна, гърбът му изпука. Фаун се облегна на дюшека и погледна ножа по-отблизо. На костта имаше гравиран надпис: „Даг. Моето сърце е с твоето. До края. Каунео.“

И разбра, че жената е измислила надписа, преди да умре. Представи си я в Езерняшките шатри, висока и красива, като другите жени от патрула. С дълги бедра, които един ден щяха да носят тези думи. Дали си бе представяла ножа от нейната кост? И как Даг ще го използва някой ден — за собственото си сърце? Във всички случаи не си бе представяла хилавото фермерско девойче, което ще се намеси в цялата бъркотия. Почти цял живот по-късно, или поне този на Фаун де.