Читать «Омайване» онлайн - страница 33

Тя се завъртя отново и погледна торбичката с ножове, която лежеше до дюшека. Здравият нож със синята дръжка беше все още в ножницата си, където го бе прибрала. Парчетата от другия бяха прибрани в ново парче плат, явно взето от кошницата с шивашките неща, защото имаше бродерия.

Тя погледна безизразното му лице.

— Обеща, че ще ми разкажеш и за ножовете. Предполагам, че не всяко парче кост убива безсмъртна злина.

— Така е. Споделящите ножове несъмнено са най-сложният от нашите… инструменти. Производството им е трудно и скъпо.

— Сигурно ще кажеш, че не са и магически?

Той въздъхна, приближи се и седна с кръстосани крака до нея. След това взе замислено торбичката.

— Това са човешки кости, нали? — добави тя тихо.

— Да — отвърна той малко отвлечено. После я погледна. — Разбери, патрулите са имали неприятности с фермерите заради споделящите ножове. Недоразумения. Научили сме се да не говорим за тях. Но ти си спечели… има причини… трябва да знаеш. Мога само да те помоля да не говориш с друг за това.

— Съвсем с никой ли?

— Езерняците знаят. Говоря за фермери. Макар че в този случай… е, ще стигнем и дотам.

Явно със заобикалки. Тя се намръщи на нехарактерната му липса на решителност.

— Добре.

Даг си пое дъх.

— Не всякакви човешки кости. Наши, Езерняшки. В никакъв случай от фермери и особено от отвлечени фермерски деца. Само от възрастни. Иначе няма да са достатъчно дълги и здрави. Обикновено е бедрена кост, но може и от раменна. По тази причина гледаме на погребенията да не присъстват чужди хора. Някои от най-зловещите слухове са тръгнали от случайни виждания на подобни събития… И не сме канибали, бъди сигурна!

— Всъщност не съм чувала такова нещо.

— Е, ако обикаляш достатъчно, ще чуеш.

Беше виждала как се колят крави и прасета. Внезапно си представи дългите крака на Даг. „Не“.

— Не е много приятно, но се прави с уважение и съответната церемония, защото знаем, че може да дойде и нашият ред. Не всички даряват костите си, нямаме нужда чак от толкова, а и някои не са подходящи. Твърде млади, твърде стари, тънки и чупливи. Мисля да даря моите, ако умра достатъчно млад.

Тази мисъл предизвика в корема й странна буца, която нямаше нищо общо със спазмите.

— О.

— Но това е само тялото на ножа, първата половина от създаването. Другата половина, която му позволява да споделя смъртта със злината, е зареждането. — Бързата, успокояваща усмивка не стигна до очите му. — Зареждаме го със смърт. Дарена смърт, от някой от нашите. При изработката ножът се свързва към този, който ще го зареди, така че са доста лични.

Фаун се надигна с растящо безпокойство.

— Продължавай.

— Когато Езерняк, който е решил да дари смъртта си, усети, че е близо, да речем, е смъртно ранен или умира по естествени причини, някой от роднините или приятелите му забива ножа в сърцето му.

— Но…

— Да, така умира. Но точно в това е целият смисъл.

— Значи душите на хората преминават в тези ножове?

— Не душите! Знаех си, че ще попиташ това. — Той приглади косата си с ръка. — Поредният фермерски слух. Само неприятности… Дори нашият усет не ни казва къде отива душата, когато умреш. Но със сигурност не е в ножовете. Просто тяхната умираща същност. Тяхната смъртност. Според Езерняците боговете имат… е, всъщност няма значение.