Читать «Омайване» онлайн - страница 145

— Уит, ако не си намериш работа, аз ще ти намеря. Стига си тормозил хората с твоите предположения, защото иначе ще отговаряш пред мен, а аз ще съм тук и утре.

— Ще му кажа да сложи само ножа. — Уит побърза да се изнесе.

Фаун чуваше тропота на копита и скърцането на каруци отвън — гостите пристигаха. Беше й странно, че седи и чака в тази стая, вместо да ги посрещне.

Появи се майка й, бършеше ръцете си с кърпа.

— Шеп Соуър и жена му пристигнаха. Те са последните. Слънцето вече се вдигна, тъй че може да започваме.

— Даг готов ли е? Всичко наред ли е?

— Чист и спретнат. Изглежда доста спокоен, макар че накара Уит да му смени дървената ръка и куката няколко пъти.

— Сега какво носи?

— Доколкото видях, куката.

— Хм. — Дали се бе отпуснал и нямаше нищо против да се покаже пред непознати, или искаше най-полезният инструмент и потенциално оръжие да му е подръка? — Е, скоро ще свърши. Не исках да го подлагам на такова нещо, когато се съгласих да минем оттук.

— Момичета, ще ни оставите ли за малко?

Нати се изправи.

— Хайде, пиленца. Да оставим булката да се сбогува с майка си. — Подкара помощничките към стаята за тъкане и внимателно затвори вратата.

— След няколко минути ще си омъжена жена. — Гласът на майка й беше смесица от напрежение и почуда. — По-скоро, отколкото очаквах. Никога не съм очаквала нещо такова. Искахме да направим сватбата ти както трябва, а всичко се случи толкова бързо… Направихме повече приготовления за Флеч. — Намръщи се, сякаш това беше несправедливо.

— Радвам се, че стана бързо. И така съм достатъчно нервна.

— Сигурна ли си за това?

— Днес не, но оттук нататък — да.

— Знаеш, че ако размислиш, можем да спрем всичко веднага. Каквито и неприятности да имаш, ще се опитаме да помогнем.

— Вече водихме този разговор. Два пъти. Не съм бременна. Честно.

— Има и други неприятности.

— За момичетата хората се интересуват само от тази. Колко от онези навън смятат, че съм бременна, щом повдигаш открито въпроса?

— Неколцина — призна майка й.

„Повечето, обзалагам се“.

— Времето ще покаже, че грешат. Надявам се, че ти ще им натриеш носовете, защото аз няма да съм тук.

Майка й мина зад нея и огледа прическата. Нямаше нужда от оправяне.

— Признавам, че Даг изглежда свестен човек и сигурно е добър мъж, но какво ще правиш със семейството му? Дори той признава, че може да не те приемат добре. Ами ако се отнасят лошо с теб?

„Ще се чувствам като у дома си“. Фаун успя да се спре, преди да го изрече.

— Ще се справя. Изправяла съм се срещу бандити, глинени и морящи твари. Ще се оправя с роднините. — „Стига да не са моите“.

— Дали е разумно?

— Ако хората бяха разумни, щяха ли изобщо да се женят?

— Предполагам, че не — изсумтя майка й. — Но ако тръгнеш по път, чийто край не виждаш, може да се загубиш в мрака.

— Вярно — отвърна Фаун и се изправи. — Но това е моят път. Нашият. Не възнамерявам повече да седя на едно място. Готова съм. — Целуна майка си по бузата. — Хайде.