Читать «Омайване» онлайн - страница 14

— Миеща мечка според мен — отвърна патрулният, сгъна парцалчето, намокри го отново и продължи със следващата драскотина.

Странният отговор изглеждаше толкова несвързан с въпроса й, че тя реши, че сигурно не я е разбрал. А може би беше чул нещо в храстите?

— Не. Говоря за големия, който ме удари. Онзи, който избяга. Нещо май не беше в ред.

— Точно така, госпожице. Преследвам подобни създания през целия си живот. Той е изкуствено създаден. Потвърждение, че наблизо се е появила злина, вашите хора я наричат моряща твар. Злината си създава човекоподобни роби, за да се бият за нея и да вършат разни работи. Понякога имат и други форми. Ние ги наричаме глинени. Но злината не може да ги създаде от нищото. Затова хваща животни и ги трансформира. В началото е грубовато, но после става по-силно и хитро. Но не може да сътвори живот. Единствено смърт. Робите не издържат много, но на нея въобще не й пука за тях.

Дали я занасяше, както братята й? Да провери колко може да понесе глупавото фермерче? Изглеждаше съвсем сериозен, но може би просто беше добър в разказването на истории.

— Нима казваш, че морящите твари са истински?

Беше негов ред да се опули изненадано.

— Откъде си, госпожице? — попита с подновен интерес.

Тя щеше да каже най-близкото село до фермата й, но го смени с Лъмптън Маркет. По-голям град с повече анонимност. Стегна се, приготви се за заучената фраза — „Вдовица съм“.

— Как се казваш?

— Фаун. Соу… фийлд — успя да добави. Не искаше нито името на Съни, нито нейното фамилно, затова комбинира и двете.

— Фаун — повтори мъжът и наклони глава. — Сигурно имаш тези очи по рождение.

Отново онова особено внимание.

— А ти как се казваш? — Макар че вече знаеше поне малкото му име.

— Даг.

Тя изчака за момент.

— Само това ли?

Мъжът сви рамене.

— Имам име на шатрата, име на лагера и име на провинцията, но Даг е по-лесно за извикване. — Отново се усмихна. — Колкото по-късо, толкова по-добре. Даг, залегни! Виждаш ли? Ако е по-дълго, може вече да е късно. А така си е добре.

Тя осъзна, че също се усмихва. Дали от разговора, от хляба, или просто от седенето, но стомахът й вече се бе успокоил. Беше й топло и се чувстваше изтощена.

Той запуши бутилката си.

— На теб няма ли да ти трябва?

— О, да. — Мъжът взе парцала и го прокара по лицето си. Пропусна половината драскотини.

— Защо ме нарече Малка искрице?

— Защото така си мислех за теб, когато вчера се криеше на ябълката.

— Не мислех, че ме виждаш. Въобще не погледна нагоре!

— Ти сякаш не искаше да бъдеш видяна. Така че замълчах. Мислех, че онази хубава ферма е твой дом.

— Наистина е хубава, нали? Но спрях там само заради водата. Отивам в Гласфордж.

— От Лъмптън Маркет?

— Да.

Поне не каза нищо от сорта на „Дълъг път за такива къси крака“. Но последва неизбежното:

— Семейството ти ли е там?

Почти щеше да потвърди, но се сети, че той може да я изпроводи дотам и щеше да стане неловко.

— Не. Отивам да си потърся работа. — Тя се стегна. — Аз съм сламена вдовица.