Читать «Омайване» онлайн - страница 12

„Не“.

По-добре да остави съществото да го отведе до леговището. Лесно щеше да улови следите му. Сега трябваше да се заеме с ранения. Най-вероятно щеше да развърже езика му без проблеми. Конят изчезна по пътечката, която вървеше успоредно на близкото поточе. Даг свали лъка и се огледа.

Човекът също беше изчезнал, но проследяването му щеше да е съвсем лесно. Даг посочи момичето, което стоеше на няколко метра и се опитваше да нагласи разкъсаната си синя рокля.

— Стой тук. — И тръгна по кървавите дири.

Мъжът бе паднал до скалите на потока и лежеше неподвижно, със смъкнати панталони. Държеше стрелата на Даг.

Твърде неподвижен. Даг стисна зъби. Явно се бе опитал да извади стрелата с груба сила и бе разкъсал някоя артерия. „Това не беше смъртоносен изстрел, мамка му! Въобще не беше предвиден като такъв. Е, добрите намерения не винаги водят до добър край“. Претърколи тялото с крак. Бледото, застинало в смъртта лице беше твърде младо. Този нямаше да му даде никакви отговори. Беше стигнал края на пътя си.

— Отсъстващи богове. Още деца. Няма ли край? — измърмори Даг.

Вдигна поглед и видя младата жена, която се бе втренчила в тях. Имаше големи кафяви очи, като на подплашена сърна. Поне не пищеше. Тя се намръщи на поваления си нападател и устните й изписаха едно беззвучно „О“. На едната страна на лицето й имаше синина, придружена от четири драскотини.

— Мъртъв ли е?

— За нещастие. Не беше необходимо. Ако беше останал неподвижен и бе изчакал помощта, щях да го взема за пленник.

Тя го изгледа с боязън. Беше висока някъде до средата на гърдите му. Той отпусна ръката с лъка и прибра ножа в канията.

— Знам кой си! — каза тя внезапно. — Ти си онзи Езерняк, от патрула, видях те при кладенеца!

Даг примигна няколко пъти, освободи усета си, който беше заслонил от шока на битката и убийствата, и тя засия във възприятията му.

— Малка искрице! Защо си се отдалечила толкова от фермата?

3.

Високият патрулен се взираше във Фаун, сякаш я разпознаваше. Тя сбърчи объркано нос, не разбираше думите му. От този ъгъл най-сетне виждаше очите му — имаха неочаквано златист металически цвят. Освен това бяха изключително блестящи, в контраст с кожата му, която имаше оттенък на тъмна мед. На бузите и челото му имаше няколко кървящи драскотини. „Олеле, тези са от мен“.

Тялото на нападателя й лежеше на брега на потока. Част от кръвта му изтичаше във водата и я оцветяваше в розово, след което тя отново ставаше прозрачна. Преди няколко минути, когато беше възбуден и разгорещен, му бе пожелала да умре. Сега желанието й беше изпълнено, но въпреки това не се чувстваше добре.

— Аз… — започна тя несигурно — съжалявам, че те одрах. Не бях на себе си. Ти ме изплаши. — „Направо ми изкара акъла“.

На устните му за момент се появи усмивка и сякаш заприлича на някой друг. Не толкова… заплашителен.