Читать «Омайване» онлайн - страница 138

Отвърза юздите им, насочи ги на юг и се опита да внуши в ограничените им съзнания образ на конюшня, овес и подслон. Или щяха да намерят пътя към вкъщи, или Съни и останалите щяха да загубят няколко дни в търсене. Стига да можеха да вдигнат подутите си тела от леглата. Даг се бе погрижил, особено за Съни и за другия бияч, да не искат да яздят тази вечер. Както и през следващите дни.

Докато се качваше към къщата, срещна Сорел, който бързаше надолу. Мъжът стискаше вила и гледаше притеснено.

— Какви бяха тези ужасни писъци, патрулен?

— Няколко млади глупаци се бяха промъкнали в гората ти и решиха, че е много умно да замерят с камъни гнездо на оси. Не стана както си го представяха.

Сорел изсумтя, после се усмихна.

— Наистина ли?

— Мисля, че това ще е версията, която всички искат да чуят.

Сорел изръмжа по начин, който му напомни за Фаун.

— Е, явно има и нещо друго, но предполагам, че си се погрижил? — Той се обърна и закрачи с Даг.

— За тази част, да. — Време беше да провери с усета си обора. Бъдещият му шурей беше жив, макар че същността му бе доста напрегната. — Но има и друга. За която мисля, че трябва да се погрижиш ти. — Не беше работа на един патрулен водач да усмирява хората на друг. От друга страна, когато се обединяха, имаше солиден ефект. — Мисля, че ще стане по-бързо, ако все пак ме послушаш за някои неща.

— За кои?

— В този случай за Рийд и Ръш.

— Писна ми от техните глупости — измърмори Сорел. — Какво са направили?

— По-добре да оставим Ръш да ни каже. После ще видим.

— Ха! — възкликна Сорел, но го последва към старата плевня.

Плъзгащата се врата на обора беше отворена, а помещението бе осветено от един окачен фенер.

Грейс, затворена по-близо до вратата, изпръхтя неспокойно, щом влязоха. Помещението миришеше на коне, слама и тор. От отделението на Копърхед се чуваше друго пръхтене — гневно. Даг протегна ръка, за да спре Сорел, който забърза напред.

Беше трудно да не се разсмее при гледката, въпреки че се ядоса, като видя, че половината му багаж е разпилян и изпотъпкан от коня. В другия край на отделението имаше грубо скована ясла, а над нея имаше дупка, за да може да се хвърля сено директно от плевнята. Дупката бе достатъчно широка, за да се провре стиска сено, но не и за широките рамена на Ръш. Младежът бе използвал яслата за подпора и бе успял да натика двете си ръце и единия крак, като се опитваше да запази останалото си тяло от зъбите на Копърхед. Конят пръхтеше ядосано и непрекъснато посягаше, явно защото му доставяше удоволствие да гледа мъките на Ръш.

— Патрулен! — изпищя младежът. — Помогни ми! Укроти го тоя звяр!

Сорел го погледна разтревожено, но Даг поклати глава и се облегна на преградата.

— Ръш — започна той с весел тон. — Ясно си спомням как казах на всички, че Копърхед е боен кон и трябва да стоят далеч от него. Сорел, помниш ли?

— Да, патрулен — отвърна бащата, като подражаваше на тона му, и също се облегна на преградата.