Читать «Омайване» онлайн - страница 137

Добра се до първия клон, преметна крак и ръка през него и се изправи. Потърси целта си. Отсъстващи богове, трябваше да изкатери още петнадесет стъпки.

Един сух клон изпращя под крака му, но това се оказа полезно, защото успя да го изрита върху лицето на кльощавия, който бе започнал да катери. Младежът извика и падна, като му спечели малко време. Всъщност не се нуждаеше от много.

За негова радост наблизо профучаха два камъка. Той изпищя, сякаш го бяха уцелили, подмамваше ги да хвърлят още. При следващия залп се чу силно изтупване и сериозен писък отдолу. Даг се погрижи да чуят злобния му смях, макар че се бе задъхал като ковашки мех.

Почти бе стигнал. Проклетото нещо беше изнесено на един от страничните клони. Той стисна един клон с дясната си мишница. За пръв път през живота му му се искаше да е още по-висок. Ако не внимаваше, можеше да докаже, че е по-тъп и от Съни Тъпия. Още малко, още малко… успя да закачи клона с куката и го разтърси.

Гнездото на оси, голямо колкото диня, се откачи и започна падането си от тридесет стъпки. Според усета му повечето му обитатели се бяха прибрали за нощта. „Ставайте! Нападат ви!“ Опитът му да ядоса осите беше ненужен, защото гнездото падна на земята и се пукна. Последва сърдито бръмчене, което се чуваше чак до него.

Първите писъци бяха повече от задоволителни.

Той се притисна към дървото, пое си дъх и се зае с няколко задачи. Убеждаването на ядосаните оси да се тикат в крачоли, ръкави и яки не беше толкова трудно. Макар че с тях се работеше по-трудно, отколкото с комарите и светулките. Реши, че е въпрос на практика.

— А! В косата ми са, жилят мееее! — Гласът беше твърде писклив, за да различи на кого е.

— Ушите ми! Ръцете ми! Махнете ги, махнете ги!

— Съни, бързо към реката!

Чу тичащите стъпки, които се отдалечаваха, но се погрижи да си имат компания. Дори без усета си можеше да каже, че осите си вършат работата, по сърцераздирателните писъци, които се носеха из гората.

— Скачайте в реката — измърмори Даг, докато виковете се отдалечаваха на изток.

Оставаше въпросът със слизането.

Направи го бавно, до последните десетина стъпки, когато куката му се откачи. Поне успя да падне на крака и не си натърти гърба или шинираната ръка.

— Щеше да е по-лесно да ги изкормя.

„Не. Едва ли“.

Въздъхна и опита да се почисти от кората и листата със задната част на куката, след което прибра дясната си ръка в превръзката. Няколко заблудени оси изжужаха около него, но той ги прати след другите и тръгна към мястото, където бяха останали конете.