Читать «Омайване» онлайн - страница 135

Ръш се връщаше. Видя Даг на верандата и тръгна към него покрай старата плевня, през поляната, където понякога пускаха овцете да пасат. Останалото се косеше. Даг осъзна, че Ръш е напрегнат, и реши да отвори повече усета си.

— Хей, патрулен. Фаун те търси. Тя е долу, на края на алеята, където започва пътят.

Даг примигна и разтвори усета си напълно. Първо установи, че Фаун въобще не е там, а някъде в западния край, отвъд хълма. С нея имаше още някой — може би Рийд? — и сякаш не беше притеснена от нищо. Защо ли Ръш лъжеше? Аха. Гората не беше празна. В дърветата до пътя се криеха четири коня и четирима души. Три от същностите не познаваше, но четвъртата беше на Съни Тъпия. Най-вероятно и останалите трима бяха наперени фермерчета.

— Каза ли защо? — попита Даг, за да спечели малко време.

Ръш си пое дъх, чудеше се какво да отговори. Явно бе очаквал Даг да се втурне незабавно.

— Нещо свързано със сватбата. Не каза какво, но иска да отидеш веднага.

Даг се почеса с куката, доволен, че не бе обсъждал Езерняшките способности с друг освен с Фаун и Нати. Сега беше с една стъпка напред. Трябваше да реши как да ползва това предимство, защото вероятно бе единственото му. Щеше да е забавно да се заинати и да накара Ръш да измисля различни причини да го вкара в малката им засада. Но това щеше да остави на другите цяла нощ, в която да измислят нови планове. Не му се искаше да се занимава с тях сега, но в никакъв случай не желаеше да го оставя за сутринта. Най-вече не искаше да притеснява Искрицата. Явно засега враговете се бяха прицелили само в него.

Изпрати усета си из ниските клони на дърветата, сред които се бе разхождал последните дни. Аха, ето го. Точно там. Започна да го обзема чувството, което се появяваше, когато се изправеше пред бандитски лагер или леговище на злина. Мишени. Знаеше какво да прави с мишени. А дали те знаеха какво да правят с него? Устните му се извиха. Сега щеше да ги научи.

— Даг? — обади се Ръш.

Не носеше бойния си нож, но пък и без това нямаше ръка, с която да го използва. Изправи се и разтърси лявата си ръка.

— Да, Ръш. Къде каза, че е?

— Долу до пътя — отвърна Ръш с облекчение. Отсъстващи богове, това момче не ставаше за лъжец. Което не беше чак толкова лошо.

— Ще дойдеш ли с мен?

— След малко. Ти тръгвай. Трябва да свърша нещо в къщата.

— Добре — отвърна Даг и заслиза по склона. След няколкостотин крачки зацепи напряко през гората. Трябваше да изненада нападателите, за да се получи. Чудеше се колко ли бързо могат да тичат. Неговите крака бяха дълги, но те бяха по-млади. Реши да не рискува прекалено.

„Мари щеше да ме пребие заради този номер“. Мисълта беше странно успокояваща.

Промъкна се на петнадесетина стъпки от четиримата младежи, които се криеха в храстите и наблюдаваха пътеката. „Явно Съни е послушал съвета ми“. Вече се здрачаваше. Усетът щеше да му даде предимство, но искаше противниците му да могат да го видят.

— Здрасти, момчета — каза той. — Мен ли търсите?

Те подскочиха и се обърнаха. Русата глава на Съни се различаваше в сенките. Останалите не бяха нещо особено. Един набит, един мускулест като Съни и един кльощав. Достатъчно млади, за да са глупави, но достатъчно силни, за да са опасни. Тримата бяха въоръжени с бухалки, а Съни освен тояга носеше на колана си и ловджийски нож.