Читать «Омайване» онлайн - страница 133

— Бързо иди да си измиеш ръцете. С много сапун. Нямаш представа къде е била тази кука.

— Къде ли не. — Тя се усмихна през рамо, погали връвта и тръгна с подскоци към кухнята.

Нати се пресегна, взе втората връв от пейката и я прокара през ръцете си.

— Не знаех, че ще направи това — опита да се извини Даг.

— С нея никога не знаеш. Предполагам, че ще те държи нащрек. Може би повече, отколкото ще искаш. Най-забавното е, че ти си мислиш, че знаеш какво правиш.

— Така беше — въздъхна той. — Може би защото непрекъснато правех едни и същи неща.

Искрицата се върна, водеше майка си. Даг се надяваше, че не й е споменала за кръвта. Трил дръпна едната връв, за да провери дали е здрава, и кимна умислено. След това бръкна в джоба на престилката си.

— Нати, помниш ли онази огърлица на мама с шестте златни мъниста, по едно за всяко дете? Тя се скъса, когато каруцата се преобърна в снега, и така и не я поправиха.

— О, да.

— Никога не съм си я слагала. От години си лежи на дъното на едно чекмедже. Мисля, че можеш да ползваш мънистата за крайните възли на тези върви.

Фаун погледна майка си въодушевено и взе едно от четирите мъниста от шепата й.

— Нати, може ли? Даг, нали няма да пречат?

— Мисля, че са отличен подарък — отвърна Даг и взе мънистото от Фаун, за да го огледа. Вдигна очи към Трил и тя му кимна. — Много са красиви. Ще изглеждат добре на тъмната връв, а и краищата ще висят по-добре. За мен ще е чест да ги приема.

Дадоха ги на Нати и тя бързо и сръчно ги наниза и ги върза. Когато свърши, двете върви лежаха в скута й като живи. Което донякъде си беше вярно.

— Ще изглеждат добре, когато Фаун отиде в твоите земи — обади се Трил. — Ще знаят, че ние сме… уважаващи хора. Така ли е, патрулен?

— Да — отвърна той. Надяваше се, че не лъже.

— Добре — каза тя.

Нати прибра вървите. Щеше да ги извади в деня на сватбата. Трябваше да се сплетат и да се благословят, за да завършат връзката между същностите. Знак за истински съюз за всеки Езерняк с усет. Съвестно изработени. Даг знаеше, че няма да забрави цял живот момента, в който Искрицата бе вляла гневно сърцето и кръвта си в тази гривна. „И ако сърцето й спре, аз ще разбера“.

18.

„Един ден“ беше първата мисъл на Даг, когато се събуди на следващата сутрин.

Очакваше, че това ще е ден на кротки приготовления за скромната церемония и че ще има време да помисли за сериозната стъпка, която щеше да предприеме. Някъде в дълбините на съзнанието му се обаждаше тънко гласче. „Какво правиш? Как се озова тук? Това не влизаше в плановете ти! Имаш ли представа какво ще се случи, като се върнеш у дома?“ На последното можеше спокойно да отговори с „не“. А имаше и по-обезпокоителни въпроси. „Как ще защитиш Искрицата, след като не можеш да защитиш себе си? Децата ви ще са мелези. Никой няма да ги приема добре“.

Само че след закуска освен двете очаквани приятелки на Фаун пристигнаха още пет от сестрите им, четири снахи, няколко общи братовчедки и неизброима тълпа майки и баби. Бяха като ято скакалци, само че носеха храна, вместо да я унищожават. Говореха, смееха се, пееха, по-младите се кикотеха. Къщата се напълни до пръсване. Мъжете от семейството предвидливо се изнесоха в далечните краища на фермата. На Даг му беше интересно и остана. Поне за известно време.