Читать «Омайване» онлайн - страница 132

— Готова съм.

Даг се наведе и вдъхна аромата на косата й, за да се успокои. Прокара няколко пъти ръце по нейните, опитваше се да улови пролука в толкова живата й същност. Ето, май имаше нещо…

— Почвай.

Ръцете й се задвижиха, но след три усуквания се наложи да я спре.

— Чакай, спри. Това не е твоята същност, а моята. Извинявай.

Тя изпуфтя и разплете връвта.

Даг постоя за малко със затворени очи. Умът му се въртеше около неудобния спомен за същността на лявата му ръка, преди две вечери, когато бе оправил купата. Може би лявата се бе опитала да компенсира за счупването на дясната, както дясната бе направила преди много години, след осакатяването. Този път се съсредоточи, за да улови същността на Фаун от лявата й ръка. Потърка я с куката си. Опита да я ощипе с несъществуващите си пръсти. Ето! Беше уловил нещо, крехко и тънко.

— Давай.

Ръцете й се задвижиха отново. Успя да направи десетина заплитания, но после крехката връзка се разпадна.

— Спри — въздъхна той. — Пак я изтървах.

— Уф! — изръмжа ядосано Фаун.

— Спокойно. Този път беше по-добре.

Тя потърка тила си в гърдите му. Можеше да я усети, че се мръщи, въпреки че от този ъгъл виждаше само косата и част от носа й. След това усети, че тя се замисля.

— Какво?

— Каза, че хората слагат косми от косата си, защото е била част от същността и така по-лесно се влага. Защото е част от тялото, нали? Тялото ти произвежда същността.

— Да…

— А една вечер, докато те разпитвах за същността, каза, че човешката кръв остава жива известно време, след като напусне тялото. Нали?

— Какво правиш… — започна той неспокойно, когато тя дръпна ръката му с куката. Усети притискане, после още едно. — Искрице, спри! Какво правиш? — Наведе се напред и с ужас видя, че е срязала и двата си показалеца на не особено острия връх на куката. Фаун стисна ръце, та да изкара повече кръв, и отново хвана нишките.

— Опитай пак — изръмжа му решително. — Побързай, преди кръвта да спре.

Той я послуша. Отново прокара ръце, истински и призрачни, над нейните. Същността й се изливаше заедно с кръвта и се свързваше с нишките.

— Давай — прошепна той.

Ръцете й отново се задвижиха.

— Уплаши ме ужасно, Искрице, но това проработи. Не спирай.

Тя кимна. И не спря. Изплете връв, дълга колкото неговата, тъкмо когато пръстите й спряха да кървят.

— Нати, готова съм.

Нати се наведе и клъцна зад възела. Даг усети как същността на Фаун бе прерязана, точно като неговата.

— Перефектно. Отсъстващи богове, стана чудесно.

— Наистина ли? — Тя се обърна и го погледна напрегнато. — Не усетих нищо. Нито веднъж. Стана ли?

— Беше… — Той търсеше точните думи. — Това беше повече от умно, Искрице. Беше брилянтно.

Очите й засияха.

— Наистина ли?

— Аз никога нямаше да се сетя.

— Разбира се, че нямаше да се сетиш — изсумтя тя. — Щеше да се притесниш или да спориш с мен.

Той я прегърна и изпита някаква нова симпатия към странния начин, по който я бяха посрещнали майка й и баща й.

— Сигурно си права.

— Права съм, разбира се. — Тя се засмя по характерния си начин.

Даг я пусна и прибра шинираната си ръка в превръзката.