Читать «Омайване» онлайн - страница 121

— Добре ли си?

Той поклати глава, навлажни устни и тръгна с препъване към вратата. Надяваше се, че ще стигне до верандата, преди да повърне. Трил се бе изправила, но се дръпна, щом минаха покрай нея. Фаун спря и тикна купата в ръцете й.

Даг чу гневния й глас зад себе си:

— Да знаете, че той прави същите неща и на сърцата.

След това тръгна решително подире му.

16.

Фаун последва Даг на верандата и го погледна разтревожено, докато той се отпускаше на стъпалата. На запад небето се бе оцветило в тоновете на залеза, а на изток се виждаха първите звезди. Жегата постепенно си отиваше. Фаун седна от дясната страна на Даг и вдигна несигурно ръка към лицето му. Кожата му беше ледена. И целият трепереше.

— Студен си.

Той поклати глава и преглътна.

— Дай ми малко… — След няколко секунди се стегна и си пое дъх. — Мислех, че ще повърна, но сега съм по-добре.

— Това обичайно ли е? След подобни неща?

— Не… не знам. Не съм майстор. Открих го още когато бях на шестнадесет. Нямах необходимата концентрация. Исках да пътувам. Не съм майстор, но това…

— Това? — повтори тя, когато той направи пауза.

— Това беше създаване. Отсъстващи богове! — Той обърса чело в левия си ръкав.

Фаун го прегърна, за да го стопли. Не знаеше доколко има смисъл, но Даг се усмихна на опита й.

— Трябва да отидем до огнището в кухнята. Ще ти направя нещо топло за пиене.

— Стига да успея да стана. Дай обаче да заобиколим къщата.

Така нямаше да минават покрай семейството й. Тя кимна разбиращо.

— Работата със същността — започна той, но спря. — Езерняшката работа със същността, би могла да я наречеш магия, означава да вземеш нещо и да го допълниш, като засилиш същността му. В нашия лагер има една жена, която работи с кожа и я прави да отблъсква дъжда. Сестра й пък обработва кожата така, че да отблъсква стрели. Прави по две куртки на месец. Едно време имах такава.

— Работеше ли?

— Така и не успях да я изпробвам. Но видях една друга да отблъсква копието на един глинен. Желязното острие остави само драскотина. На куртката, не на патрулния — допълни той.

— А защо каза „имах“? Какво стана с нея?

— Дадох я на най-големия си племенник, когато започна да патрулира. Той пък я предаде на сестра си. Доколкото знам, за последно я взе най-малкият син на брат ми, когато замина за друга провинция. Не съм сигурен, че тези куртки са толкова полезни, защото те правят безгрижен и не защитават лицето и крайниците. Но знаеш как е… всички се притесняват за младите. — Треперенето му намаляваше, но изражението му бе все така отнесено. — Тази купа… Избутах същността й максимално чисто и стъклото я последва. Беше толкова ясно… Само че, само че… — Той се наведе към нея и зашепна притеснено: — Работех със същността на лявата си ръка, само че нея я няма и не би трябвало да има същност, нали? Никога не съм чувал подобно нещо. Но пък най-добрите майстори обсъждат тайните си само помежду си. Така че не знам. Наистина.

Вратата се отвори и Уит надникна в сенките на верандата.

— Ъъъ… Фаун?

— Какво, Уит? — попита тя нетърпеливо.