Читать «Омайване» онлайн - страница 120

— Момчета, стига вече — изръмжа Сорел, след като погледна жена си, и посегна да измъкне купата от ръцете на Ръш. Младежът не искаше да се съпротивлява и я пусна.

Не беше ничия вина, или поне не бе нарочно. Даг усети какво ще се случи, както и Фаун, която изпищя още преди купата да падне на дървения под и да се пръсне. Три големи парчета и множество отломки.

Всички замръзнаха от ужас. Уит отвори уста, огледа се и пак я затвори.

Сорел се окопити пръв.

— Уит, не мърдай. Бос си.

— Рийд! Ръш! Как можахте! — изпищя Трил и се разплака.

Неподправената тъга на майка им ги стресна и двамата започнаха да се извиняват.

— Съжалението не помага! — извика тя и хвърли плата. Беше опръскан с кръв, защото се бе убола с иглата. — Писна ми от всички ви!

Караницата беше твърде болезнена за същността на Даг, но той не можеше да се заслони заради връзката си с Фаун. Падна на колене и се взря в стъклените парчета на пода. Над него продължаваха да звучат гневни гласове. Не можеше да ги изключи, но можеше да насочи вниманието си към нещо друго. Методът беше стар и проверен.

Измъкна шинираната ръка от превръзката и с помощта на куката бутна трите парчета максимално близо едно до друго. Повечето парченца бяха колкото комари. Щом можеше да мести комари и светулки, значи можеше да мести и тези парченца. И щеше да го направи. Спомни си сладката песен на същността на купата, докато я гледаха в стаята в Гласфордж, и започна да напява тихо, търсеше вярната нотка.

Парченцата започнаха да мърдат, след което се вдигнаха и заплуваха над пода. Местеше ги със същността на ръката си. При това на лявата, която я нямаше, и тази мисъл го потресе.

Но това не наруши концентрацията му. Парченцата кръжаха като светулки около трите големи и търсеха местата си. А после купата някак си се събра и започна да свети в златисто със светлина, каквато Даг никога не бе виждал. Светлите линии се превърнаха в златни реки, които потекоха около купата, засияха като езерни води при зимен залез.

Светлината избледня и изчезна.

Даг осъзна, че е на колене. Косата висеше около лицето му, в устата му горчеше. Той се взираше в непокътнатата купа. Кожата му беше студена. Трепереше толкова силно, че чак го болеше корем. Трябваше да стисне зъби, за да не изтракат.

В стаята се чуваше единствено дишането на осем души. На някои тежко, на други учестено, при някои задавено от сълзи. Той си помисли, че може да ги разпознае по слух. Не можеше да се насили да погледне нагоре.

Фаун се смъкна на колене до него.

— Даг? — Малката й ръка докосна брадичката му, за да вдигне поглед към нея.

Той побутна купата с лявата си ръка. Беше леко гореща. Не се разтопи, нито се разпадна, нито пък избухна на хиляди парчета. Издаваше нормалната песен на нормално стъкло, което не е било възкресявано. Даг успя да възстанови донякъде гласа си, макар че му прозвуча, все едно идваше някъде изпод земята.

— Дай я на майка си.

Подпря се на рамото й и се изправи. Стаята се въртеше и той се притесни, че ще повърне пред очите на всички. Фаун се изправи с купата в ръце, не откъсваше очи от лицето му.