Читать «Жестоко и необичайно» онлайн - страница 4

— Безопасно ли е да държите задната врата отворена? — попитах.

Полицаят беше висок, мършав, с гъста бяла коса. Макар че преди много пъти бях разговаряла с него, не можах да си спомня името му.

— Май всичко е наред в момента, доктор Скарпета — отвърна ми той и затвори ципа на дебелото си яке. — Наоколо не се виждат размирници. Но щом дойдат от затвора, веднага ще я заключа и ще внимавам никой да не минава оттук повече.

— Чудесно. Стига да сте тук през цялото време.

— Да, госпожо. Можете да разчитате на мен. Тук ще има и още двама униформени, в случай че възникнат проблеми. Явно много хора протестират. Сигурно сте чели във вестника за петицията, която всички те са подписали и са връчили на губернатора. А днес чух, че някои особено състрадателни личности чак от Калифорния са обявили гладна стачка.

Погледнах към празния паркинг и към Мейн Стрийт. Наблизо профуча кола, гумите й изсвистяха върху асфалта. В мъглата уличните лампи приличаха на неясни петна.

— По дяволите, аз не бих го направил. Не бих се отказал и от едно кафе заради този Уодел. — Полицаят прикри с шепа пламъчето на запалката си и запали цигара. — След всичко онова, което е причинил на момичето. Знаете ли, спомням си, че съм я гледал по телевизията. Е, аз обичам жените да са като кафето ми — сладки и бели. Но трябва да ви призная, че тя беше най-хубавото чернокожо момиче, което съм виждал.

Преди по-малко от два месеца се бях отказала от пушенето, но все още ми премаляваше, като видех някой с цигара.

— Божичко, това трябва да е било преди близо десет години — продължи той. — Обаче няма да забравя какъв шум се вдигна тогава. Това беше един от най-страшните случаи тук. Човек можеше да си помисли, че някоя мечка е хванала…

— Ще ни съобщавате новините, нали? — прекъснах го аз.

— Да, госпожо. Щом се свържат с мен по радиото, вие ще научите всичко.

Той тръгна обратно към колата си.

Вътре в моргата коридорът изглеждаше съвсем безцветен под светлината на флуоресцентните лампи, усещаше се задушаващо — сладникавият дъх на обезмирисителите. Минах покрай малката стаичка, където докарваха труповете от погребалните бюра, после покрай рентгеновата лаборатория и покрай хладилника, който всъщност представляваше огромна камера с болнични койки на два етажа и с врати от масивна стомана. В аутопсионната зала беше светло, масите от неръждаема стомана бяха излъскани до блясък. Сюзън точеше един дълъг нож, а Фийлдинг слагаше етикетчета на епруветките. И двамата изглеждаха уморени и безжизнени като мен.

— Бен е на горния етаж в библиотеката, гледа телевизия — каза ми Фийлдинг. — Ако има нещо ново, веднага ще ни съобщи.

— Има ли някаква вероятност този тип да е болен от СПИН? — Сюзън говореше за Уодел така, сякаш той вече беше мъртъв.

— Не знам — отговорих й аз. — Ще си сложим двойни ръкавици, ще вземем обичайните предпазни мерки.

— Надявам се, че ще ни кажат, ако има такова нещо — продължаваше тя. — Нали знаеш, винаги се съмнявам, когато ни изпращат тези затворници. Никой не се интересува дали са серопозитивни или не. Нали ние работим с инструментите и с иглите.