Читать «Престолонаследникът» онлайн - страница 11

— В такъв случай ще останеш доволна от тазвечерния десерт.

Прел прага на трапезарията Ив се спря.

— Никога не мога да сдържа възхищението си от това място. Изглежда така непреходно, така вечно — каза тихо и плъзна поглед наоколо.

Два старинни полилея хвърляха светлина върху масивната маса, където можеха да се настанят повече от сто човека, и се отразяваха от полирания до блясък под.

По принцип би предпочела по-непретенциозна и задушевна обстановка, но това помещение притежаваше такава сила, излъчваше такава власт. А понеже беше израснала сред сила и власт, те бяха нещо, което тя очакваше и уважаваше. Ала не само това. Очароваше я чувството за старина. Ако седеше тихо, много тихо, навярно би могла да долови разговори, водени тук през вековете.

— Когато за първи път вечерях тук, треперех като лист.

— Сериозно? — Заинтригуван, той не я подкани да влезе, а сам остана на прага до нея. — Помня те като забележително уравновесена.

— О, да, винаги добре съм се преструвала външно, но вътрешно бях направо уплашена. Току-що завършила ученичка, която вечеря в кралски дворец.

— А сега?

Ив не разбра защо бе нужно да го прави, ала извади ръката си изпод неговата.

— Отдавна съм минала тази възраст.

На масата имаше два прибора, свещници и свежи цветя. Тя седна отстрани, като остави централното място на Александър. Щом се настаниха, прислужникът наля вино.

— Странно — обади се Ив след малко. — Когато и да съм идвала тук преди, дворецът винаги е бил пълен.

— Габриела и Рийв сега вече рядко остават тук, след като се преместиха във фермата. Или фермите — уточни. — Делят времето си между двете страни.

— Щастливи ли са?

Той изви вежда и вдигна чашата си.

— Щастливи?

— Ами да, щастие, нали разбирате. Нещо, което в списъка идва след дълга и отговорностите.

Алекс мълчаливо изчака да бъдат сервирани студените омари. Тя беше попаднала почти в десетката с нейните приказки за списъци. Той никога не би поставил личното си щастие пред своя дълг, чувствата си пред отговорностите.

— Сестра ми не се оплаква. Обича съпруга си, децата и своята страна.

— Не става дума за това. То не е едно и също.

— Семейството направи всичко възможно, за да я разтовари от някои задължения.

— Хубаво, наистина, че след целия този ужас, който преживя, сега има всичко. — Ив видя как пръстите му стиснаха вилицата и неволно посегна към ръката му. — Извинете. Дори след толкова време навярно е трудно човек да си спомня за случилото се.

Александър не отговори, вперил поглед в малката й бяла длан, поставена върху неговата. Действаше му успокоително. Нещо, което не бе очаквал. Ако можеше да си го позволи, би взел ръката й в своята.

— Винаги ще е трудно да се връщаме към онова, което се случи, но е и невъзможно да забравим, че ти беше съпричастна в спасяването на сестра ми и брат ми.

— Аз само изтичах да повикам помощ.

— Важното е, че запази самообладание. В противен случай щяхме да загубим и двамата.

— Аз също никога няма да го забравя. — Чак сега забеляза, че ръката й още бе върху неговата, отдръпна я и за да й намери място, взе чашата с вино. — Пред очите ми още стои лицето на онази жена.