Читать «Ще се смея последен. Айсберг» онлайн - страница 18

Щеше ли да дойде тя?

Бях прекарал два изнурителни и все пак полезни дни във Фриско. Работата беше потръгнала, но щяхме да имаме нужда от още един заем от банката. Уверен, че ще го получим, бях казал на Бил, че днес ще разговарям с Бранигън, докато играем голф заедно.

Но първо Гленда.

И тогава я видях.

Беше седнала на пясъка в смарагдовозелени бикини, с колене, присвити към брадичката, прихванала с ръце глезените си, а слънцето се отразяваше в червената й коса.

Спрях и я загледах и в този момент си помислих, че е най-привлекателната, най-прекрасната жена на света.

Тя погледна към мен и се усмихна.

Когато стигнах до нея, спокойно рече:

— Както виждаш, Лари, изкушението беше прекалено голямо. Всичките ми добри намерения да не се виждам повече с теб… — Направи гримаса. — Постоянно беше в ума ми, ден и нощ. — Пусна глезените си и се излегна. — Хайде да не говорим, скъпи… Хайде да се любим.

Захвърлих настрана ризата и приседнах, докато тя се изхлузваше от бикините си. Приведох се над нея, като се любувах на тялото й, нетърпелив да целуна всеки милиметър от него.

— Не… бързо, Лари. Ела в мен.

Имаше някаква припряност в гласа й, от която целият пламнах. Както бях отгоре й и тя ми помагаше да проникна в нея, нададе приглушен вик. Краката й се увиваха около мен. Пръстите й се забиваха в плътта ми.

Слънцето, шумът от морето и шумоленето на листата създаваха идеален фон, докато ние трескаво стигнахме до кулминацията. Пръстите й се спуснаха надолу по гърба ми, притискайки ме.

— Още — изпъшка тя. — Моля те… още!

И тогава някъде отдалеч един глас каза:

— Прекрати това, кучи сине — и някаква обувка ме ръгна и ребрата.

Ударът беше толкова силен, че ме отхвърли встрани. Когато се претърколих по гръб, погледнах нагоре. Нисък тантурест мъж се беше надвесил над мен. Видя ми се като вампир, чийто образ беше съвсем ясен: брадат, загорял, с очи като стафиди, лепкав, подобно на медена питка. Панамената му шапка беше дълбоко нахлупена и хвърляше сянка върху рунтавите вежди. Беше облечен с омачкан, замърсен бял костюм.

Когато Гленда успя да се надигне на крака, той я перна с опакото на ръката си: злобен удар, който я просна на земята.

Такава ярост ме обзе, че бях готов да го убия. Хвърлих се отгоре му, ръцете ми се вкопчиха в гърлото му. Строполихме се на пясъка и известно време се боричкахме като животни. Беше ужасно силен. Въпреки че го стисках за гърлото, той успя да се освободи от хватката ми. Юмрукът му се заби в лицето ми, коляното му ме ръгна в слабините. Яркото слънце изведнъж притъмня, като че ли неочаквано беше настъпило затъмнение. Хванах се здраво за сакото му, а юмрукът му отново се стовари върху лицето ми. Все пак бясната ярост ми даде сили да го оттласна. Докато се строполяваше по гръб, аз се надигнах и като използвах и двата си юмрука, го заналагах по лицето. Тялото ми виеше от болка, но не ме беше грижа. Всичко, което исках сега, беше да го убия. Когато вдигнах юмруци, за да го фрасна отново, някаква светкавица експлодира отзад в главата ми и слънцето се разсипа като разтопено зарево.