Читать «Ще се смея последен. Айсберг» онлайн - страница 10

Зелените й очи светнаха.

— Защо не! Би било чудесно!

— В такъв случай мога да уредя един празен апартамент в моя блок. Мога да уредя да го наемете за този месец. — Направих знак на келнера да донесе сметката. — Искате ли да го разгледате?

— Ами да, благодаря, г-н Лукас.

Погледнах право в големите зелени очи.

— Наричайте ме Лари, Гленда. Ще бъдем съседи. Моят апартамент е на отсрещната страна на коридора.

На следващата сутрин тя се премести в апартамента. Позвъних на Алек Мансън, казах му за Гленда, обясних, че прави репортаж в Шарнвил за „Ди Инвестър“ и би искала да поговори с него.

Със сухия си глух глас той отвърна, че може да го посети по всяко време. Обадих се на Гленда, че съм й уредил среща, и предложих, ако няма запланувано нещо по-добро, да вечеряме заедно.

Този път я заведох в ресторант за морски храни. Докато пътувахме по крайбрежния път, попитах я как се е оправила с Мансън. Тя повдигна в безпомощност нежните си ръце, после ги отпусна в скута.

— Все едно да интервюираш стрида. Позволи ми да снимам банката отвън, както и фоайето. Когато го попитах за охранителната система, онемя. Разказът ми няма да стане, Лари.

— Предупредих те. В края на краищата, Гленда, ако те въведе в тайните на обезопасяването на банката, тя не би останала за дълго най-сигурната банка в света, нали така?

Засмя се.

— Бележиш точка, но каква история пропуснах! — погледна ме. — Все пак можеш да ми кажеш.

— Мога, но не искам. Бранигън има планове да открие още четири клона по крайбрежието и аз ще поема работата по обезопасяването им. Искам този договор. Бранигън е много хитър. Веднага ще научи, че съм се разприказвал. Съжалявам, Гленда.

— Е, добре. — Тя присви рамене.

Пристигнахме в ресторанта и се настанихме на запазената за нас маса. След като прегледахме менюто, и двамата се спряхме на омари.

Докато чакахме, тя попита:

— Как е с престъпността в Шарнвил?

— Нямам представа. Обърни се към шерифа Джо Томсън. Ще се радва да те осведоми. От време на време играя голф с него. Истинска лисица е.

След като привършихме с вечерята, реших, че е време и аз да науча нещо за личния й живот.

— Е, Гленда, сега е мой ред да те поразпитам. Омъжена ли си? — С вълнение зададох този въпрос.

— Да… но нищо не излезе. — Понамръщи се. — Аз съм жена, която работи. Сбърках, че се омъжих за него.

— Всички бъркаме.

— Предполагам. — Погледна ме и се усмихна. — Но ще ти призная, понякога се чувствам уморена от работата си: някаква вечна надпревара, някакво вечно ловуване. Живот по хотели, по мотели. Има удовлетворение, но… — Присви рамене.

— Някога мислила ли си отново да се омъжиш? — попитах, като гледах право в нея.

Тя настръхна, а зелените й очи изгубиха блясъка си.

— Нищо не може да спре човека да си мечтае, не е ли така? — Бутна чинията настрани. — Храната беше хубава.

— Кафе?

Кимна с глава.

Последва дълга пауза, през която и двамата останахме вгледани в океана и в блещукащата луна. Изгарях от желание да я прегърна, но знаех, че това би било грешка. Искаше ми се да й кажа, че я обичам. Искаше ми се да й кажа, че имам куп пари, че мога да й осигуря дом и желая да бъде с мен до края на живота ми, но си рекох, че трябва да почакам, докато самата тя не ми даде някакъв знак. Трябваше да бъда търпелив. Разполагах с цял месец.