Читать «Сега и във времето» онлайн - страница 98

Кал се усмихна. Брендито вече му се услаждаше.

— Днес следобед имаше един момент, в който бях благодарен, че не ви се намираше под ръка някоя пушка.

— Аз пък само си го помислих, тъй като съм пацифист по убеждение — увери го Уилям. — Бащата на Каро още си живее с тази идея. Нямам търпение да му съобщя, че дъщеря му отново е бременна. — Той се поотпусна и се замисли върху факта.

— Либи си мечтае да има брат.

— Така ли каза? — Този път Уил се усмихна при мисълта да има син. — Тя ми е първородното дете. Всяко дете само по себе си е невероятно и неповторимо, но първото… Може би човек никога не успява да го превъзмогне.

— Либи наистина е невероятна. Тя успя да промени живота ми.

Погледът на Уилям се изостри. Този мъж вероятно не осъзнаваше, че бе влюбен, но вече нямаше никакво съмнение.

— Каро те харесва. Тя си има свой начин да прониква в сърцата на хората. Всъщност искам да ти кажа, че Либи съвсем не е толкова силна, колкото изглежда, така че те моля да бъдеш внимателен с нея. — Уилям стана, защото му се стори, че тонът му прозвуча поучително. — Съветвам те да поспиш малко. Каро обожава да става преди изгрев слънце и да приготвя прекрасни палачинки с кисело мляко и киви. — Той леко се намръщи. Дълбоко в душата си Уилям винаги щеше да си мечтае за пържени яйца с бекон за закуска. — Ти успя да я спечелиш, като си изяде всичко, което беше приготвила.

— Храната наистина беше великолепна.

— Нищо чудно, че тя веднага те хареса. — Уил се спря на стълбите. — Знаеш ли, и аз имам същия пуловер.

Така ли?! — Кал не можа да скрие усмивката си. — Колко е малък светът.

Десета глава

— Знаех си, че ще станеш толкова рано — Либи влезе през задната врата в кухнята при майка си.

— Е, не е чак толкова рано… — Керълайн въздъхна, огорчена от самата себе си, че бе изпуснала прекрасния изгрев. — Последните няколко месеца съм станала доста мудна и сутрин трудно се надигам.

— Явно караш типичното сутрешно неразположение.

— Не бих казала. — Усмихната, тя прегърна дъщеря си. — Очевидно и трите ми деца са така добри да ми спестят неудобството. Някога успях ли да ти благодаря за това?

— Не.

— Е, тогава, благодаря ти. — Керълайн бързо целуна Либи по бузата и тогава забеляза сенките под очите й. Докато печелеше време, за да избере най-правилния подход, кимна към дърветата навън. — Искаш ли да се поразходим малко?

— Да, с удоволствие. — Те тръгнаха по криволичещата пътечка, а обиците и гривните на Керълайн подрънкваха закачливо в сутрешната тишина. Дотук всичко си бе същото, помисли си Либи — дърветата, небето, притихналата къщурка, останала зад гърба им. А всъщност всичко изглеждаше различно. Тя отпусна глава за миг върху рамото на майка си. — Спомняш ли си колко се разхождахме тук преди? Ти, Съни и аз.

— Спомням си как се разхождах с теб. Съни така и не успя да усети удоволствието от истинската разходка. Тя винаги тичаше нанякъде. Разхождахме се ти и аз, както сега. — Керълайн се усмихна, като видя как клоните на дърветата образуваха зелен сводест тунел над главите им — Какво ли ще бъде това дете? — Тя се замисли, завладяна от свежата тръпка на очакването.