Читать «Сега и във времето» онлайн - страница 97

— С това и ще си останеш. Тази вечер ще спиш на дивана.

— Така ли?

— Със сигурност.

— В такъв случай… — Той се отпусна върху нея.

По-късно същата вечер, когато огънят в камината догаряше и къщата бе притихнала, Кал седна на дивана напълно облечен. Вече знаеше как да се върне в своя свят. Знаеше как бе дошъл, в кое време се намираше и можеше да обърне процеса обратно.

Още няколко незначителни поправки и щеше да е напълно готов за тръгване. Технически щеше да е готов. Но емоционално… Никога нищо не бе го поставяло на подобен тежък кръстопът.

Ами ако Либи го помолеше да остане… Господи, толкова се страхуваше от тази възможност — щеше да постави под въпрос цялата му вътрешна борба. Тя не би постъпила по подобен начин. Той не би постъпил така с нея.

Може би, когато си отидеше, щеше да представи необходимите данни в научните среди и щеше да се измисли по-безопасен начин за пътуване във времето. Тогава, може би, той щеше отново да се върне при нея.

Кал се взря в огъня. Мечти! Либи се примиряваше с фактите — той трябваше да направи същото. Счу му се, че тя слиза по стълбите. Когато се обърна, зад гърба му се озова Уилям.

— Проблеми със съня ли имаш? — попита Уил.

— Понякога. А вие?

— Винаги съм обожавал това място през нощта. — Тъй като обичаше безрезервно дъщеря си, бе решил да се държи ако не топло, то поне възпитано. — Тишината, тъмнината. — Уил замълча и хвърли още едно дърво в камината. Огънят се разпали внезапно, след което се поусмири. — Никога не съм си представял, че ще мога да заживея на друго място.

— Аз пък никога не съм си представял, че човек наистина би могъл да живее на подобно прекрасно място, нито съм си давал сметка, колко трудно ще ми бъде да си тръгна.

— Доста далече от Филаделфия.

— Ужасно далече.

Уилям долови унинието в тона на Кал. И той в младостта си изпадаше в подобни настроения, като ги бъркаше с романтиката. Извади бутилка бренди и две чаши.

— Искаш ли да пийнем по едно?

— Да. Благодаря.

Уилям седна в креслото и изпъна дългите си крака.

— Преди често сядах тук и с часове размишлявах върху смисъла на живота.

— И успяхте ли да го откриете?

— Понякога успявах, понякога не. — На времето някак си като че ли му беше по-лесно. Тогава главните му грижи бяха проблемите на световния мир и социалната реформа. Сега навлизаше в така наречената средна възраст, която винаги му се бе струвала така далечна и толкова сива. Напомняше му, че някога и той бе млад и значително по-млад от мъжа, който сега седеше насреща му — с глава в облаците и една-едничка мисъл за определена жена. — Влюбен ли си в Либи?

— Току-що си зададох същия въпрос.

Уилям отпи от брендито. Предпочиташе нотките на съмнение и притеснение, които долови в думите му, отколкото един готов, бърз отговор. На младини той бе откровено прям. Вероятно заради това бащата на Керълайн го ненавиждаше.

— И отговори ли си?

— Трудно ми е.

Уилям поклати глава.

— Преди да се запозная с Каро, смятах да постъпя в Корпуса на мира или да вляза в тибетски манастир. Тя току-що бе завършила гимназия. Баща й искаше да ме застреля.