Читать «Сега и във времето» онлайн - страница 102

И след като изрита някаква обувка в ъгъла, пъхна ръце в джобовете си и се загледа в снимката на семейството си. Родителите му, замисли се той, докато се вглеждаше във всяка черта на лицата им, както никога не го беше правил досега. Бяха изминали три, не, четири месеца, откакто не ги бе виждал, ако, разбира се, не се смятаха вековете.

Те бяха привлекателни, хора с излъчване, въпреки леко гузния израз на баща му. Винаги му изглеждаха доволни, уверени в себе си и знаещи какво искат и какво да очакват от живота си. Обичаше да си ги представя у дома. Майка му, съсредоточена върху поредната техническа книга, а баща му, подсвирквайки си, докато се занимава с цветята в градината.

Наследил бе носа на майка си. Заинтригуван, Кал се наведе, за да огледа снимката по-отблизо. Странно, но никога не бе обръщал внимание на това. Очевидно на нея й харесваше собствения й нос и с удоволствие го бе дарила със същия.

Джейкъб имаше същия нос, даде си сметка той, загледан в профила на брат си. Но на него му бе дарила и интелект. Интелектът обаче невинаги бе предимство, замисли се Кал с усмивка. Именно поради тази причина Джейкъб често бе вироглав, любопитен и нетърпелив. За него майка му казваше, че единственото му по-любимо занимание от дишането бе споренето.

Кал прецени, че бе наследил спокойния нрав на баща си. Въпреки че точно сега не се чувстваше особено спокоен.

— Ще я харесате — заговори той на снимката. — Ще ми се да можехте да се запознаете с нея. — За пръв път Кал пожела да доведе жена в родния си дом. Никога преди не бе му хрумвало да води, която и да било от приятелките си, за да търси одобрението на родителите си. Това му желание вероятно се дължеше на деня, прекаран с нейните родители.

Разтакаваше се умишлено. Потри лице с ръцете си и си призна, че си губеше напразно времето с ненужна работа и самоунищожителни анализи. Вече трябваше да е заминал. Беше си обещал само още един ден. Да изчака Либи да му направи обещаната капсула… Ако изобщо все още разговаряше с него.

Беше в пълното си право да му е сърдита за глупавия номер, който й скрои точно преди да излезе сутринта. Така щеше да е по-добре. Нека да му е сърдита, вместо усмихнато да го изпровожда на път. Той лениво погледна часовника си. Тя трябваше да се върне до няколко часа.

Сега щеше да си поспи, за да навакса пропуснатия сън от безсънната нощ, която прекара на дивана в хола. Пусна си приспивна музика, затвори очи и потъна в дълбок сън.

Идиот, мислеше си Либи, докато умело маневрираше с огромния ленд роувър по криволичещия път към къщата. Надут идиот, добави тя. Трябваше да й даде разумно обяснение на поведението си, когато се срещнеха отново. Колкото и да си блъскаше главата, не можеше да разгадае причината за агресивната му целувка, съпроводена от цялата тази грубост.

Изобщо, имаше си повод за размишления. Е, доста си беше помислила, даде си сметка Либи, като не спираше да върти волана по тесния кален път. Все още беше бясна. И все още не бе открила никакъв смисъл. Не спираше да разсъждава. В Портланд имаше една съседка, която след втория си брак продължаваше да твърди, че не разбира мъжете.