Читать «Магьосникът от Землемория» онлайн - страница 61

Всички свободни хора от Оскил носеха на хълбока си дълъг нож и веднъж, когато неговата смяна обядваше заедно с тях, един го попита:

— Роб ли си ти или клетвопрестъпник, Келуб?

— Нито едното, нито другото.

— Защо си без нож тогава? Страхуваш се да се биеш? — присмя му се мъжът на име Скьор.

— Не.

— Кученцето ти ли се бие вместо тебе?

— Отак — намеси се друг, който слушаше разговора. — Не е куче, а отак — и каза нещо на оскилски, при което Скьор се навъси и се извърна. Изведнъж Гед зърна някаква промяна в лицето му — чертите му се размазаха и разместиха, сякаш за миг нещо го беше променило, беше го обладало отвътре и гледаше през очите му изкосо към Гед. Но в следващия момент Гед видя цялото му лице и той изглеждаше както обикновено, та Гед си каза, че навярно е видял само собствения си страх, собствения си ужас, отразен в очите на другия. Но Скьор му се присъни тази нощ, прекарана в пристанището в Есен. След това той го избягваше, доколкото можеше, а му се струваше, че и Скьор страни от него,и те не размениха нито дума повече.

Снежните планини на Хавнър потънаха на юг зад тях, загубили очертанията си в мъглите на ранната зима. Те продължаваха да гребат и минаха покрай морето на Еа, където едно време се удавила Елфаран, после покрай Енладите. Два дни останаха в пристанището на Берила, градът на драконовата кост, белеещ се над залива западно от легендарния Енлад. В пристанищата, където спираха, екипажът не напускаше кораба и не стъпваше на сушата. Щом изгря червеното слънце, те излязоха от Оскилско море, където попаднаха във вихъра на североизточните ветрове, духащи безпрепятствено от безостровната шир на Северния разлив. Въпреки това пренесоха товара си непокътнат през безмилостното море и на втория ден след Берила пристигнаха в пристанището на Нешум, търговски град в източен Оскил.

Гед видя нисък, изложен на вятъра и дъжда бряг, сив град, свил се зад дългите каменни вълноломи на пристанището, а зад града — голи хълмове под потъмнялото снежно небе. Съвсем се бяха отдалечили от слънцето на Вътрешно море.

Пристанищните работници от Морската гилдия на Нешум се качиха на борда да разтоварят стоките — злато, сребро, украшения, тънки коприни и гоблени от Юга. Това бяха все безценни неща, които владетелите на Оскил трупаха в съкровищниците си. Свободните хора от екипажа бяха разпуснати. Гед спря един от тях да го попита накъде трябва да върви. До този момент подозрението, което изпитваше към всички, не му беше позволило да им каже накъде отива, но сега, останал сам в непознатата земя, трябваше да се обърне към някого, за да го упъти. Мъжът му отвърна нетърпеливо, че не знае, и продължи пътя си, а Скьор чу това и рече:

— Дворът на Теренон? На Кексемтските бърда? Аз отивам натам.

Едва ли Гед би си избрал Скьор за спътник, но тъй като не знаеше ни езика, ни пътя, нямаше голям избор. А и едва ли има някакво значение, мислеше си той: Не по собствен избор беше стигнал дотук. Нещо го бе довело и продължаваше да го води напред. Затова той си сложи качулката, взе жезъла и торбата и последва оскилианеца по градските улици нагоре към снежните хълмове. Малкият отак не искаше да остане на рамото му и се скри в джоба на овчия му кожух, както правеше при студено време. Наоколо, докъдето стигаше погледът, се простираше гола, хълмиста пустош. Те вървяха мълчаливо, а над цялата земя тегнеше зимното мълчание.