Читать «Магьосникът от Землемория» онлайн - страница 60

Урсула Ле Гуин

— Можеш ли да си платиш?

— Имам някаква власт над ветровете.

— Самият аз съм повелител на времето. Нищо ли не можеш да дадеш? Никакви пари?

В Лоу Торнинг островитяните бяха поискали да му платят според възможностите си с монети от кост, които се използват от търговците в архипелага, но той отказа да вземе повече от десетина. Сега ги предложи на оскилианеца, но той поклати глава:

— Не използваме тези пари. Ако нямаш с какво да платиш, не мога да те взема на борда.

— Имаш ли нужда от силни ръце? Мога да боравя с греблата.

— Аха, не ни стигат двама души. Намери си тогава пейка! — каза капитанът и престана да се занимава с него.

И като остави жезъла и торбата с книгите под пейката на гребците, Гед постъпи за десет мъчителни зимни дни като гребец на този кораб от север. Призори тръгнаха от Орими и през първия ден му се струваше, че няма да издържи. Лявата му ръка не беше съвсем здрава поради старите рани в рамото, а гребането по протоците на Лоу Торнинг не го беше подготвило за неумолимото и безкрайно изтласкване на дългото гребло на галерата под ударите на барабана. Всяко сядане зад греблата траеше два-три часа, докато дойдеше втората смяна, ала почивката едва му стигаше да поотпусне мускулите си и отново трябваше да се връща при тях. На втория ден се почувствува още по-зле, но след това позаякна и започна да се справя с работата.

Между екипажа нямаше и следа от другарските отношения, които беше заварил на борда на „Сянка“ при първото си пътешествие към Роук. Моряците от андрадийските и гонтските кораби са съдружници, които работят заедно за обща печалба, а търговците от Оскил използват за гребци роби или наемат хора, на които плащат с дребни златни монети. В Оскил златото е могъщо нещо. Но там то не е източник на приятелство. Тъй като половината от екипажа бяха работещи насила роби, то капитаните бяха робовладелци, при това изпълнени с жестокост. Но камшиците им никога не се стоварваха върху гърба на гребец, който с труда си заплаща пътуването си. Заради това не можеше да съществува приятелство сред екипаж, където едни страдат от камшика, а други — не. Другарите на Гед приказваха малко помежду си, а още по-малко с него. Повечето бяха от Оскил и не говореха хардийски, езика на архипелага, а на някакъв собствен диалект. Бяха сурови, бледолики мъже с увиснали мустаци и права коса. Наричаха Гед „Келуб“ — червенокожият. Макар да знаеха, че е магьосник, не се отнасяха към него с уважение, а с предпазлива злоба. А и той самият нямаше никакво желание да завързва приятелство. Дори на пейката си, завладян от могъщия ритъм на греблата, един от шестдесетте гребци на кораба, понесъл се по безлюдното сиво море, Гед се чувствуваше и беззащитен, и изложен на опасност. Когато привечер навлизаха в непознати пристанища, той се завиваше с наметалото си, заспиваше и сънуваше, колкото и да беше изтощен. Събуждаше се и пак сънуваше — лоши сънища, които след това не можеше да си спомни, макар да му се струваше, че витаят около кораба и моряците, поради което подозираше всеки един от тях.