Читать «Магьосникът от Землемория» онлайн - страница 59

— От какво се страхуваш? — попита кротко човекът.

— От онова, което ме преследва.

— Така ли? Но аз не съм сянката ти.

Гед мълчеше. Знаеше, че наистина този човек, какъвто и да е той, не е онова, от което се страхуваше — не беше нито сянка, нито призрак, нито гебет. В сухата тишина и сенките, които се бяха спуснали над света, човекът дори имаше глас и плът. Той отметна качулката си. Имаше странна, набраздена, плешива глава и сбръчкано лице. Макар че възрастта не беше проличала в гласа му, той имаше старчески вид.

— Не те познавам — рече човекът в сиво, — ала мисля, че навярно не се срещаме случайно. Веднъж чух разказа за един младеж с белязано лице, който победил мрака и се сдобил с голяма власт, с царска власт. Не знам дали ставаше дума за тебе. Но ще ти кажа едно: Иди в Двора на Теренон, ако имаш нужда от меч, с който да се опълчиш срещу сенките. Тисовият жезъл няма да ти послужи.

У Гед се бореха надеждата и недоверието, докато слушаше това. Един магьосник скоро научава, че малко от срещите му са случайни, били те за добро или зло.

— В коя земя се намира Дворът на Теренон?

— В Оскил.

При звука на това име за миг в паметта му изникна черен гарван върху зелена трева, който го гледа изкосо с око като от полиран камък и му говори нещо, ала думите бяха забравени.

— Тази земя има малко мрачно име — рече Гед, без да откъсва поглед от странника, като се опитваше да прецени що за човек е той. Нещо в държанието му загатваше за заклинател, дори за магьосник, но колкото и смело да говореше на Гед, той имаше странно изнурен вид, почти като болен човек, затворник или роб.

— Ти си от Роук — отговори той. — Магьосниците от Роук кръщават с мрачни имена всички магии, над които нямат власт.

— Що за човек си ти?

— Пътник, търговски пътник от Оскил, тук съм по работа — отвърна човекът в сиво. Тъй като Гед не го попита нищо повече, той с тих глас му пожела лека нощ и се запъти нагоре по тясната уличка над вълнолома.

Изпълнен с колебание дали да обърне внимание на този знак или не, Гед впери поглед на север. Червеното сияние бавно потъваше зад хълмовете и ветровития морски хоризонт. Спусна се сив сумрак, който бързо беше застигнат от нощта.

Внезапно Гед взе решение, забърза по вълнолома към един рибар, който сгъваше мрежите в лодката си, и го попита:

— Знаеш ли някой кораб от това пристанище, който да отива на север — към Семел или Енладите?

— Ей онзи там е от Оскил, сигурно спира на Енладите.

Все тъй забързан, Гед отиде на един дълъг и източен като змия кораб с висок, украсен с дърворезба нос.

Капаците на люковете за греблата бяха боядисани в червено, а на всеки от тях бе изрисувана с черно руната Сифл. Изглеждаше мрачен, пъргав и готов за отплаване, тъй като целият му екипаж беше вече на борда. Гед намери капитана и го помоли да го вземе до Оскил.