Читать «Магьосникът от Землемория» онлайн - страница 63

Онова, което беше изпило разума на Скьор и завзело плътта му, сега застави тялото му да пристъпи към Гед, а ръцете му да се разтворят към него. Ужасът изпълни Гед с ярост, той замахна с жезъла и го стовари шумно върху качулката, която скриваше лицето-сянка. Този жесток удар почти прилепи качулката и наметалото към земята, като че в тях имаше само вятър, но след миг те с гърч и пляскане се изправиха отново. Тялото на един гебет е лишено от истинска плът и представлява нещо като черупка или пара с човешки очертания — неистинска плът, обвила сянката, която е истинска. С резки и вълнообразни движения, като че развята от вятъра, сянката разпери ръце и се впусна към Гед, опитвайки се да го сграбчи, както го беше сграбчила на Роукската могила. Ако успееше, тя щеше да захвърли обвивката на Скьор и да се настани в Гед, да го погълне отвътре и да го завладее — това бе нейната цел. Гед я удари повторно с тежкия си димящ жезъл и я отблъсна, но тя отново се впусна. Той пак я удари, но след това изпусна обгърнатия от пламък и дим жезъл, който изгаряше ръката му. Отстъпи и внезапно се обърна и побягна.

Гед бягаше, а гебетът го следваше на една крачка. Той не можеше да го настигне, но и не изоставаше. Без да се обръща, Гед бягаше из безкрайната, мрачна земя и нямаше къде да се скрие. Още веднъж дращещият, свистящ глас на гебета го извика по име, но макар да беше отнел магьосническата му сила по този начин, той нямаше власт над тялото му и не можеше да го спре. Гед продължаваше да бяга.

Нощта се сгъсти над преследвача и жертвата, а слабият сняг заличаваше пътеката от погледа на Гед. Пулсът биеше в очите му, дъхът му пареше в гърлото и вече не бягаше истински, а се спъваше и залиташе. Въпреки това, като че ли неуморимият преследвач не можеше да го хване, колкото и близо да се намираше. Той беше започнал да го зове с шепот и мърморене и Гед разбра, че цял живот е носил в себе си този шепот, без да го чува, но сега го чуваше и трябваше да се пречупи, да се предаде, да спре. Но той продължаваше с мъка да се катери по един безкраен, смътен склон. Струваше му се, че някъде пред него има светлина и че някъде пред себе, си или над себе си чува глас, който го зовеше:

— Ела! Ела!

Гед се опита да отговори, но беше останал без глас. Бледото сияние заблестя по-уверено. То идеше от някаква врата пред него. Той не виждаше стените, но видя вратата. Видя я и спря, а гебетът го сграбчи за наметалото и го задърпа, опитвайки се да го яхне. С остатъка от силите си Гед се хвърли напред през мъждукащата врата. Опита се да се обърне и да я затвори пред гебета, но краката му не го държаха. Залитна и протегна ръка да се опре някъде. Пред погледа му се носеха и проблясваха светлинки. Усети, че пада, че го задържат, преди да е паднал, ала разумът му, изчерпан докрай, потъна в мрака.

7. Полетът на Ястреба

Гед се събуди и дълго лежа с усещането, че е приятно да се събудиш, тъй като не беше очаквал това да му се случи отново. Приятно беше да видиш около себе си изобилната, чиста дневна светлина. Струваше му се, че се къпе в нея или пък се носи с лодка по много спокойни води. Най-сетне разбра, че се намира в легло, в каквото досега не беше спал. То бе поставено върху рамка, издигната на четири високи, украсени с дърворезба крака, а дюшеците му бяха копринени торби с пух. Затова имаше чувството, че плува във въздуха или водата. Над него висеше ален балдахин, който не пропускаше полъха на вятъра. Завесите бяха вдигнати от двете страни и даваха възможност на Гед да разгледа стаята с каменни стени и каменен под. През трите високи прозореца видя хълмистата пустош — гола, кафява, тук-там напръскана с преспи сняг и огряна от мекото зимно слънце. Сигурно стаята се намираше високо над земята, тъй като оттук погледът стигаше далеч.