Читать «Магьосникът от Землемория» онлайн - страница 57

В този миг корабът като че попадна във водовъртеж и капитанът трябваше да се хване за стълба при кърмата, за да не падне през борда, а Гед му каза:

— Остави ме на Сърд и отплавай накъдето искаш. Не срещу твоя кораб духа този вятър, а срещу мен.

— Срещу теб, магьосник от Роук?

— Никога ли не си чувал за Роукския вятър, капитане?

— Да, дето държи силите на злото далеч от острова на мъдреците, ала какво общо има това с тебе, укротителю на дракони?

— Това си е между мен и сянката ми — кратко отвърна Гед, както подобава на магьосник и не каза нито дума повече, докато се носеха бързо обратно към Сърд с попътен вятър и под разясняващото се небе.

Гед се заизкачва от пристана към Сърд с натежало и изплашено сърце. С настъпването на зимата дните ставаха по-къси и скоро падна мрак. Привечер тревогата на Гед винаги нарастваше и сега му се струваше, че зад всеки завой го очаква заплаха. Затова трябваше с огромни усилия на волята да се въздържа да не поглежда назад с мисълта, че някой върви по следите му. Той отиде в странноприемницата на Сърд, където пътници и търговци ядяха заедно храна, осигурена от общината, и можеха да пренощуват в едно дълго помещение — такова беше гостоприемството на цветущите острови от Вътрешно море.

Гед отдели парче месо от вечерята си и после, седнал до огнището, придума отака да излезе от качулката му, където се беше свивал целия ден, и се опита да го накара да яде, като го галеше и му шепнеше:

— Оеж, оеж, мъничкият ми, кротичкият ми… Ала животинчето не хапна и пропълзя да се скрие в джоба му. По това, по собствената си приглушена несигурност, по мрака, изпълващ ъглите на огромното помещение, Гед разбра, че сянката не е далеч от него.

Никой тук не го познаваше — това бяха пътници от други острови, които не бяха чували „Песента на Ястреба“. Никой не го заговаряше. Най-сетне той си избра един сламеник и легна, ала цяла нощ лежа с отворени очи, заобиколен от потъналите в сън странници. Цяла нощ се опитваше да избере посока, по която да продължи пътя си, да обмисли накъде да върви, какво да прави, но всеки избор, всяко намерение беше възпрепятствувано от предчувствието му за обреченост. Който и път да поемеше, пред него непременно щеше да се изпречи сянката. Нямаше я единствено на Роук, ала на Роук той не можеше да отиде, възпрян от висшите древни заклинания, които пазеха опасния остров. Обърналият се срещу него Роукски вятър бе доказателство за близостта на преследвача му.

Преследващата го сянка бе безтелесна, сляпа към слънчевата светлина, създание на царството на мрака, което не съществуваше ни във времето, ни в пространството. Навярно денем го следваше слепешката по обления от слънчева светлина свят и можеше да приема видима форма само насън или в мрака. Все още не притежаваше плът или дух, които да отразят слънчевата светлина — и точно така се пее в „Подвигът на Хоуд“:

„Зората създава земя и море, ражда от сянката форма, а сънят отпраща в царството на мрака.“ Но ако сянката настигнеше Гед, тя можеше да извлече силата му, да отнеме плътта, топлината и живота от тялото му, както и волята, която го направляваше.