Читать «Кюрдският кръст» онлайн - страница 19

— Аз? Защо само аз? Тук стоят повече от петдесет въоръжени мъже. Хайде, о, малкоегунд! Трябва незабавно да отидем отсреща и да го спасим, защото след случилото се днес мир махмалли няма да се поколебаят да го убият.

Предводителят поклати глава и отговори:

— Ако го убият, за нас това може да е само приятно. Той е станал християнин и повече не ни интересува.

— Но той е човек и е от вашето племе!

— Беше, сега вече не е. Племето го отлъчи.

— Значи напълно се отказвате от него?

— Напълно.

— Помислете тогава, че аз съм ваш гост! Обявявам го за свой брат; така той става ваш и вие сте длъжни да го спасите.

— Един отстъпник не може при тези условия да бъде наш брат. Той е оставил Мохамед. Нека го спаси Иса, в когото вярва!

Тогава и Юсуф Али, който досега беше мълчал, повтори глухо тези думи:

— Той е оставил Мохамед. Нека го спаси Иса! Иса не е в състояние да го стори. Мир махмалли са твърде кръвожадни и твърде силни!

— Но Иса е по-силен от тях и всички хора — отвърнах аз. — Халеф, тръгваш ли с мен?

— Да — отговори веднага хаджията.

— Но ние ще рискуваме живота си и не познаваме местността.

— Местността скоро ще сме я опознали, а където рискуваш ти, там съм и аз. Отивам да си взема пушката.

— Тя ти е излишна, също и пищовите. Аз ще ти дам револверите си, а освен това имаш и ножа. Това ти е достатъчно.

Понеже имуществото ни бе честно върнато, аз отново си притежавах револверите. Влязохме в къщата и аз си взех карабината. Когато излязохме пак, Юсуф Али стоеше вън със своето дълго копие. Той каза:

— Ходех, тръгвам с вас. Трябва да си върна сина.

— Остани! — наредих му аз. — Ти с нищо няма да ни бъдеш полезен.

Той не искаше да се подчини, но когато му обясних защо ще ни бъде пречка, ме послуша. Придружи ни с жена си до изхода, за да ни пропусне. Когато се намерихме вън, тя помоли:

— Направи всичко възможно, господине, но пази и своя живот! Бог да те съпътства и да спаси чрез теб сина ми! И за теб, и за него ще се моля.

4. Ес Салиб

Откровено ще призная, не се чувствах добре. Е, да, не бях ранен, но носът ме болеше, а окото ми гореше като огън. А как щеше да ми бъде необходимо зрението в тази тъмна нощ и в непознатата местност! Към това се добавяше и обстоятелството, че ако мир махмалли ни спипаха, щяха да бъдат извън себе си от възторг. Но нямаше място за колебания, защото ако искахме наистина да помогнем, трябваше бързо да действаме.

Още през деня бях видял оголеното в гористия планински хълм място, а вечерта — горящите огньове, така че знаех посоката, в която трябваше да поемем. Но и това бе всичко. Я тръгни да се изкачваш през гъста кюрдска гора по един скалист брегови откос, че и на това отгоре с възможно най-голяма бързина и пълна безшумност!

Но чак дотам още не бяхме стигнали. Преди да тръгнем от другата страна нагоре, трябваше първо от тази да се спуснем и да минем после реката. При слизането не си давахме голям труд да избягваме шума. Можехме да разчитаме единствено на осезанието си. Аз се спуснах пръв, Халеф ме следваше. Напипвах ли някое препятствие, съобщавах му го. Блъсках се в дървета, хързулках се между храсти, увисвах на клони и тръни. Така се спускахме, свличахме и плъзгахме все по-надолу, докато достигнахме тревистия бряг. Навлязохме в реката. Да търсим някое плитко място, нямаше време. Тук и там тя ни стигаше до хълбоците, но затова пък беше тясна и бързо стигнахме отсреща. Моят компрес беше изсъхнал. Ако вземех да го навлажнявам по правилата на изкуството, щеше да продължи дълго. Ето защо предпочетох да се наведа и да си топна цялата глава. После поехме бързо към окрайнината на гората и нагоре между дърветата.