Читать «Изчезнал безследно» онлайн

Виктор Левашов

Annotation

Те знаят какво е смъртта. Затова умеят да ценят живота. Научили са ги да воюват, но не са ги научили да живеят в свят, където законът е безсилен. Бившият капитан от спецназ Сергей Пастухов и другарите му се озовават в центъра на смъртоносно разчистване на сметки между новите господари на руския бизнес…

Човекът, който ни интересуваше, не посрещна никой. Него го чакаха. А това са различни неща.

Освен нас го чакаха четирима. Двама пристигнаха с бяла „Нива“ с мурмански номера. Шофьорът на нивата старателно си даваше вид, че няма нищо против да си докара нещо отгоре, но не му върви с клиентите. Партньорът му с равнодушен вид седеше върху плосък камък край пътя, пушеше, плюеше през зъби и гледаше към затвора изпод нахлупеното над челото кепе. Когато вратата на административния корпус се отваряше, вадеше от джоба си снимка, взираше се и сравняваше.

Двама други чакаха в малък син джип „Сузуки Самурай“ на седем километра от затвора. Тези бяха по-сериозно въоръжени, най-малко с калашници.

Виктор Левашов

Пролог

Първа глава

I

II

III

IV

V

Втора глава

I

II

III

IV

Трета глава

I

II

III

IV

Четвърта глава

I

II

III

Пета глава

I

II

III

IV

Шеста глава

I

II

III

Седма глава

I

II

III

Осма глава

I

II

III

Девета глава

Десета глава

I

II

III

IV

Единадесета глава

I

II

III

Дванадесета глава

I

II

III

IV

V

info

notes

1

2

3

4

5

6

7

8

9

10

11

12

Виктор Левашов

Изчезнал безследно

Пролог

„Есента дарява със жълтици уличния музикант“

— Той излезе — чу се в слушалката гласът на Мухата.

— Виждам — казах аз.

— Чакат го.

— Виждам.

Затворът беше обграден от двете страни с езера, потънали между хълмовете. Хълмовете и езерните брегове червенееха от листвениците и брезите — джуджета. Тесен проток свързваше езерата, над него минаваше дървен мост. След моста започваше свободата.

Свободата представляваше малко пазарче, където бабичките от съседното село продаваха сушена риба, мариновани гъби и самогон. Предлагаха още варени картофи и кисели краставички. Това беше мезето. В две бараки със зарешетени прозорци продаваха открито бира, а под тезгяха — домашна водка.

Пазарчето и бараките се бяха лепнали до автобусната спирка — обикновена пейка под навес. Тук беше крайната точка на автобусния маршрут, свързващ затвора с малката гара, където спираше за три минути пътническият влак Мурманск — Москва. Автобусът минаваше само два пъти на денонощие, сутринта и вечерта, но никой от търговците не се разполагаше със стоката си под навеса, сякаш това място беше особено, предназначено само за тези, за които оттук започваше пътят към свободата.

Всеки път, когато се отваряше тежката, боядисана в сиво врата на административния корпус на затвора, животът на пазарчето замираше, всички погледи се обръщаха към моста. Пускаха по един човек. Няколкото десетки метра, разделящи несвободата от свободата, човекът изминаваше в самота. Получаваше се многозначително, дори тържествено. И едва от другата страна на моста той попадаше в прегръдките на посрещачите.

Ако имаше кой да го посрещне.

Човекът, който ни интересуваше, не посрещна никой. Него го чакаха. А това са различни неща.

Освен нас го чакаха четирима. Двама пристигнаха с бяла „Нива“ с мурмански номера. Нивата стоеше край автобусната спирка до един „Москвич 412“, с който някакъв местен жител припечелваше по нещо отгоре — возеше до гаричката онези, които не искаха да чакат автобуса. Шофьорът на нивата старателно си даваше вид, че също няма нищо против да си докара нещо отгоре, но не му върви с клиентите: малко дават. Партньорът му с равнодушен вид седеше върху плосък камък край пътя, пушеше, плюеше през зъби и гледаше към затвора изпод нахлупеното над челото кепе. Когато вратата на административния корпус се отваряше, вадеше от джоба си снимка, взираше се и сравняваше. След като се увереше, че не се е появил този, който им трябва, се отпускаше. Те не си говореха. Ако не бях видял сутринта, че пристигнаха заедно, можеше да си помисля, че изобщо не се познават.