Читать «Изчезнал безследно» онлайн - страница 5

— Мнозина мълчат. Има приказливи хора, а има и мълчаливи.

— Не диша!

— Отдавна ли?

— Три минути.

— Това е по-сериозно. Но аз не бих си правил от това окончателни изводи.

— Три минути вече не диша, откакто аз съм при него!

— Може би пак ще задиша?

— Задник! — ядоса се Мухата. — Той няма пулс!

— Съвсем ли няма?

— Съвсем!

— Това е друга работа. С това трябваше да започнеш. Значи наистина е труп — съгласи се Артиста. — Та какво не ти е ясно?

— Как го е направил? Никъде нищо.

— Така не става. Обърни го.

— Обръщах го.

— И какво?

— Нищо.

— Може да е инсулт? — предположи Артиста.

— Какъв инсулт? При инсулта кръвта нахлува към лицето. А тоя е блед като призрак!

— Инфаркт?

— От какво?

— Не знам. Ти по-добре си знаеш. Може би от страх?

Аз не издържах и три пъти чукнах с нокът по микрофона.

— Схванах намека — каза Артиста. — Вече не дават на човек и да поговори.

Край — подхвърли Мухата и се изключи.

Времето пак се заточи. Нашите подопечни започнаха да проявяват безпокойство. Бичето нещо издудна в радиостанцията. Послуша. Пак измърмори. Подсвирна на каубоя. Той се измъкна от лещака, попита с жест: какво става? Бичето сви рамене. Каубоят заповяда с жест: чакаме.

Закрещя сврака, някъде отдалеч, от дъното на дерето.

— Артист, пак съм аз — чух в слушалката си Мухата. — Чуваш ли ме?

— Чувам.

— Тук, такова. Вторият. Същото.

— Труп?

— Ами да.

— Става интересно. Сигурно ли е?

— Да! Сигурно! Само не питай как го определям!

— И какво?

— Нищо. Даже кръв от носа няма.

— Обръща ли го?

— Обръщах го! Обръщах!

— Блед ли е?

— Аха!

— Мамка му! — каза Артиста. — С какво толкова ги плаши?

Аз бързо се плъзнах по склона и влязох във връзка:

— Муха, аз съм. Къде е клиентът?

— Отмина напред.

— Не тръгвай след него. Разбра ли? Нито крачка. Върни се на пътя, скрий се и ни чакай. Това е заповед. Как ме разбра?

— Разбрах те, Пастух, разбрах заповедта. При вас какво става?

— Засега нищо.

— Помощ трябва ли ви? — попита Артиста.

— От теб само една: не дрънкай в ефира.

Е? Какво е станало там?

Този въпрос не вълнуваше само мен. Нашите подопечни ги тревожеше много повече. Те се измъкнаха от укритията, помърмориха в радиостанциите си, опитвайки се да се свържат със своите. Не дочакаха отговор. Посъвещаваха се за нещо, попушиха и поеха към дъното на дерето, държейки в готовност калашниците си. Движеха се грамотно: единият минаваше отпред, заемаше позиция за стрелба, пропускаше напред втория, подсигуряваше го, после си сменяха местата. Или бяха служили в армията, или се бяха нагледали на екшъни. Обаче не биваше да пушат. Обикновено тютюневият дим се усеща на шестдесет-седемдесет метра. А в тия краища, неосрани от заводски пушеци и автомобилни ауспуси — още по-надалеч.

Известно време се промъквахме след тях. Неочаквано Боцмана спря и ме задържа за рамото.

— По-нататък няма да вървим — каза той. — Не бива.

— Защо? — попитах, макар че току-що си помислих същото.

— Не знам. Вътрешният глас. Казва: не се пъхайте. Нали клиентът не знае, че са ни наели да го охраняваме, а не напротив.

— Ами тия?