Читать «Вихрен свят» онлайн - страница 10

Ветровете се дължат на проста орбитална механика. Те духат от запад при вътрешната туфа и от изток на външната туфа (където навътре е както винаги към Звездата на ЛеВой). Ветровете ги накланят, като клоните по краищата са почти хоризонтални. Зеленината поема торове от вятъра…

Медицинските опасности за живота в условия на безтегловност са добре известни. Ако „Дисциплина“ наистина ни е изоставил, ако ние наистина сме изолирани в тази необикновена среда, има и по-лошо от това да се настаним в туфите на дърветата интеграли. Ако дърветата се окажат по-опасни, отколкото ние считаме, бягството е лесно. Трябва само да скочим и да чакаме някой да ни прибере.

Образования вдигна поглед.

— Те наистина не са знаели много за дърветата, нали?

— Така е. Все пак, Джефър, те са виждали дърветата само отвън.

Това беше една ужасяваща мисъл. Докато мислеше върху нея, Учения каза:

— Боя се, че трябва да започнеш да обучаваш свой собствен Образован и то скоро.

Джаян седеше със скръстени крака и навиваше въжета. От време на време вдигаше поглед към децата. Те бяха минали като вихрушка през Трапезарията, вече беше утихнали и заобиколили Клейв. Той не вършеше много работа, въпреки че както изглежда се стараеше.

Момичетата обичаха Клейв. Момчетата му подражаваха. Някои само гледаха, други се мотаеха около него, като се опитваха да му помагат да подреди харпуните и куките или го затрупваха с безкраен поток въпроси:

— Какво правиш? Защо са ти толкова много харпуни? Ами толкова много въжета? Това ловна експедиция ли е?

— Не мога да ви кажа — каза Клейв и в гласа му имаше нотка на съжаление. — Кинг, къде беше? Целият си лепкав.

Кинг беше осемгодишен, целият боядисан от кафяв прашец.

— Отидохме отдолу. Гъсталакът там е много по-зелен. Вкусът му е много по-хубав.

— Взехте ли въжета? Тези клони вече не са така здрави, като навремето. Можеш да паднеш през тях. Имаше ли възрастен с вас?

Джил беше деветгодишна и се изхитри да го прекъсне.

— Кога ще бъде вечерята? Още сме гладни.

— Не сме ли гладни всички? — Клейв се обърна към Джаян. — Имаме достатъчно раници, няма да носим храна, ще намерим вода по стеблото… сандали-котки… доволен съм, че взехме летящи шушулки… мисля, че имаме достатъчно куки… какво още ни трябва? Върна ли се Джини?

— Не. Между другото, за какво я изпрати?

— Камъни. Дадох й мрежа за тях, но ще трябва да отиде чак до устата на дървото. Надявам се да намери някой добър камък за шмиргел.

Джаян не се сърдеше на децата. Тя също обичаше Клейв. Би го задържала само за себе си, ако имаше възможност… ако не беше Джини. Понякога си мислеше дали и Джини не изпитва същото.

— М-м-м… ще съберем малко зеленина преди да излезем от туфата…

Джаян спря работа.

— Клейв, никога не съм помисляла за това. По ствола няма зеленина! Няма да имаме нищо за ядене!

— Ще намерим нещо. Затова отиваме — каза Клейв нехайно. — Да не мислиш да се отметнеш?

— Твърде късно е — каза Джаян. Не искаше да добави, че въобще не искаше да ходи. Сега вече нямаше смисъл.