Читать «7 и 37 чудеса» онлайн - страница 201

Някога в Китай и в Япония заедно с будизма проникнали понятията за структурата на будистките храмови помещения. Китайски поклонници посещавали Индия, а индийски търговци достигали до източните предели на Поднебесната империя. Но будистките доктрини в архитектурата и изкуството, приспособявайки се на китайска и японска земя, губели много от чисто индийските черти, неразбираеми тук, и се вливали в течението на японската култура, зародила се много преди появяването на учението на Буда.

Кутеловидната сграда, дагобата в Индия, която е произлязла от надгробната могила, придвижвайки се на изток, се източвала нагоре от ланкийското полукълбо до бирманския конус, тайските „кегли“ и до многоетажните кули — пагоди на Китай и Япония. По-късно ще се върне от Китай в Бирма и ще съществува успоредно с пагодата, заимствувана от Индия, само че ще измени вида и функциите си: вместо каменна ще стане дървена и вътре, под навес, ще стоят като в храм статуи на Буда.

Дървото. В него се крие главната разлика между архитектурата на Южна и Югоизточна Азия и Далечния Изток. Разбира се, и в Китай, и в Япония има много каменни огради, храмове и крепости, но все пак, ако си представим японски храм, то въображението незабавно ще ни поднесе изградения образ — дървени стълбове, тънки стени и голям, с повдигнати краища керемиден покрив, може би дори няколко покрива, намаляващи се един над друг. Въображението ще ни подскаже и задължителната акуратна градинка наоколо, с камъни (разхвърляни на пръв поглед случайно, а в същност по старателно обмислен план), мъх и извити ниски борове.

Ако архитектурата на Индия е произлязла от скали и пещери и е запазила това много векове, то архитектурата на Япония е архитектура на народ, близък на гората, на природата с горските долини и на морския вятър.

Индийският храм плътно изолира човека от останалата природа, затваря го в себе си. Стените на храма са сигурна преграда, а вратите му са тесни като прорези в крепостна стена.

Японските архитекти са си поставяли за цел да направят постройката като част от природата. Японският храм е гора, стълбовете му — тънки и леки — са стволове на дървета, покривът — голям и пищен — е короната, а вътре е просторно, светло и чисто. Градината, неотменима принадлежност на всяка постройка, така е планирана, че да изглежда не дело на човешки ръце, а част от природата. Интересно и характерно в това отношение е учението за камъните в архитектурата на Япония. Камъкът се разглежда като живо същество, но само дотогава, докато не е одялан. Обработеният камък е мъртъв. В градинската архитектура на Япония са известни десетки „типови“ наименования на камъните: Костенуркова глава, Лунна сянка, Сянка на играещи риби, Завеса от мъгла, Дефиле с тигри… Съществува тип градинка, който се нарича „Градина на газещи по плиткото тигърчета“. Единият от камъните е по-голям — това е тигрицата, другите се проточват след нея в неравна върволица. Тези камъни „газят по плиткото“ площадка, която е посипана с равен пясък. Камъните в градината играят толкова голяма роля, че един от японските архитекти от XV век публикува в труда си пример на образцова градина, където изобщо няма нищо освен камъни и пясък. През пясъчните площадки са прокарани пътечки. Те са покрити с големи валчести камъни на разстояние една крачка един от друг. Отстрани на площадките са разположени дървета, малки изкуствени езера, малки постройки и всичко това заедно е едно цяло с къщата, храма или двореца.