Читать «7 и 37 чудеса» онлайн - страница 192

Пътешествениците понякога били подбуждани от научни интереси, от грижа за спасяване на ръкописи и картини, забравени в овехтелите пещери, понякога ги ръководел стремежът към слава и дори просто към забогатяване. От Дънхуан били изнесени много древни ръкописи и картини върху коприна, купени за грошове от монасите. Немският пътешественик фон Льо Кок търсил сред пустините на Синцзян старинни фрески. И ако намирал такива, то ги изсичал от стените. Точно така постъпил сънародникът му Томан в Бирма, който изрязал най-ценните фрески в един от паганските храмове. Такива обирачи в Китай действували почти официално — разпадащата се империя зависела от европейските държави. След като войските на Англия, Германия, Русия и Франция влезли през 1900 година в императорския дворец в Пекин, малко хора в Китай се осмелявали да противоречат на европейците, още повече, че на управляващите кръгове в Пекин не им било до опазване на културните ценности на страната.

На пещерите на Дънхуан им провървяло: когато през 1905 година фон Льо Кок вече се приближавал до тях, неочаквано получил писмо. Молели го да отиде в главния лагер на експедицията, намиращ се на повече от хиляда километра от Дънхуан. Льо Кок известно време мислил дали да отиде в пещерите, или да замине направо за лагера. Най-после решил да хвърли монета: ези — пещерите, тура — връщане. Монетата (явно не без помощта на задгробни сили) показала тура. Льо Кок се отправил в лагера и фреските на Дънхуан били спасени.

През 1920 година пещерите служели известно време за скривалище на избягалите от Средна Азия руски белогвардейци и досега таваните на някои храмове са опушени; окъсаните и изнурени бели офицери палели в храмовете огньове и пекли овни.

Но белогвардейците си отишли, разтворили се сред безкрайните степи Синцзян; пътешествениците престанали да идват в този край, далечен и почти недостъпен в обхванатата от войни страна. Керваните също изчезнали — пътят Ланчжоу — Урумчи поел ролята на основна транспортна артерия, а тя минава на сто километра северно от Дънхуан. Отдавна са минали времената на многохилядните шествия на поклонници към пещерите и опустелите светилища станали музеи.

В центъра на каменната стена, от подножието й до върха, се намира десететажният главен храм на Дънхуан. Той е построен сравнително скоро, но постоянно приковава към себе си вниманието, защото главният храм е единствената постройка в Дънхуанската стена, която не само че е изсечена в скалата, но се и издава навън. Тя прилича на гъба-нарастък върху стъблото на дърво, само че гъба от много слоеве, много етажи. Целият храм почти до тавана е зает от изрязана от скала шестдесетметрова статуя на седящия Буда. Тя не е най-древната от статуите на Дънхуан, няма повече от две столетия, но затова пък е най-голямата в Дънхуан и една от най-големите не само в Китай, но и в цяла Азия. Пред статуята има редица от ниски масички, на които се изгарят ароматични смоли, и всичките стени на грамадната ниша на храма са изписани с фрески. Отстрани на статуята се намират ниши, в които стоят божества от по-нисък ранг.