Читать «7 и 37 чудеса» онлайн - страница 191

Слухът за храма се разнесъл сред търговците, намерили се последователи и скоро в град Дънхуан се увеличило търсенето на художници. Те пристигали отдалеч, от Лънчжоу и Турфан, Урумча и други градове.

Идвали тук майстори, изсичали в скалата квадратна ниша, изрисували я, поставяли до стените шарени скулптури. И когато храмът бил готов, зазиждали го завинаги, като оставяли тясна вратичка. И оттогава само светилниците на монасите и кандилата с ароматни смоли опушвали по малко тавана и стените. Изминали хиляда или повече години, но фреските не видели слънце. Това ги запазило — цветовете не са избелели.

Храмовете на Дънхуан са подаръци на божеството от хората. И не е трудно да се представи трагедията на художника, живял и творил преди хиляда и петстотин години.

Зад гърба му са месеците на работа. Най-после след дълги години на учение, след размисли, неуспехи, открития той е създал фреска, която надминава всичко, което ръцете на човека са създавали преди него. Художникът стои пред завършеното платно. А до него вече се суетят зидарите, вече започват да издигат предната стена. Ето последният слънчев лъч е огрял лицата на хората, изобразени на фреската (колко било трудно да се намери нужният оттенък за тях!), и край. Повече никога и никой не трябва да вижда тези бои на дневна светлина. И дори творецът на фреската, който помни и боите, и детайлите, но само помни — очите не виждат нито нюансите на синьото небе, нито прозрачността на платовете на дрехите на хубавицата.

… Много от предните стени на храмовете сега са се изронили. И храмовете са се превърнали в ниши в скалата. Слънцето отново се е настанило в тях и осветява избледнелите, но все още чудесни бои.

За хиляда години все нови и нови будистки храмове се появявали в каменната стена и най-накрая станали повече от петстотин. Петстотин пещери, пълни с фрески, картини върху коприна, глинени нашарени статуи с различни размери… Раждали се и се засипвали с пустинните пясъци градове, забравяли се керванските пътища, изниквали нови пътища, светът извън пределите на Дънхуан се променял и растял, а неизвестни художници вече така рисували стените на пещерите, монасите кадели с ароматни смоли пред безстрастните статуи, удряли медни гонгове и проточено монотонно повтаряли безкрайни молитви.

Славата на пещерите се разпространила из целия Китай и будистите от цялата страна смятали за свой дълг да посетят Дънхуан и да се поклонят на святото място. По време на будистките празници десетки хиляди вярващи от Китай, Монголия и Тибет, от западните пустини и степи, заселени с казахи, уйгури и дунгани, идвали тук.

През последните петдесет години започнали да се появяват и западни туристи, и пътешественици, привлечени от разнеслата се надалеч слава на пещерите. И пещерите, както често се случвало на Изток, се лишили от много манускрипти и картини, които се преселили в музеите на Европа и в частни колекции.