Читать «7 и 37 чудеса» онлайн - страница 185

Стената на града, дълга повече от тридесет километра и дебела осем метра, с квадратна проекция, е построена от камъни и се е запазила досега. Около нея имало ров със стометрова ширина, в който живеели много крокодили — първата линия от отбраната на града. Мостовете, които водели към портата, били широки петнадесет метра и отстрани вместо балюстрада имало по петдесет и четири гиганта, държащи в ръцете си много дълга — на всички великани едва стигали силите — змия Нага. По площ Ангкор-Том, построен за няколко години, бил по-голям от който и да е град на средновековна Европа.

В центъра на града, прославен с храмове, дворци и с известната тераса на слоновете, бил издигнат Байон — нов вид храм за Кампучия. Също такива храмове са били издигнати по-късно в други части на страната.

Храмът Байон представлява фантастично, странно и противоречиво зрелище, както и всичко, което правел Джаяварман. Строил болници и приюти и в същото време обирал селяните, за да изпраща отново и отново в поход армиите си; въвеждал по-демократичния и разбираем за народа будизъм и запазвал култа към царя-бог.

Храмът Байон е последното съоръжение на Ангкор. И в него, със сложността му, мрачността и грамадността му се вижда вече залезът на империята.

Петдесет грандиозни кули, устремени към него, и на всяка от четирите му страни — исполинското изображение на лицето на бодхисатва Локешвара. Двеста лица, усмихващи се с еднаква загадъчна усмивка, гледат града и всички те, ако се вярва на преданията и хрониките, са лицето на самия Джаяварман, последния велик строител на Ангкор.

Джаяварман живял дълго и умрял на деветдесетгодишна възраст. Той оставил на наследниците си обширна и могъща империя, но с всеки следващ властелин границите й се намалявали и мощта отслабвала. Най-накрая, след един от набезите на сиамците през 1431 година, които разграбили града, жителите напуснали Ангкор.

Още живеели в него, но тревата започнала да се промъква през плочите на павираните улици, зараствали с трева резервоарите и рововете, гладните, забравени от всички крокодили излизали на сушата и издъхвали сред лианите на мъртвата столица. Или достигали до закътана горска рекичка и там се аклиматизирали, като плашели рибарите и ловците.

След това джунглата погълнала напълно града и пътищата към него били забравени, както бил забравен и култът към царя бог. И жителите на местните селца, натъквайки се в гората на усмихващите се кули, мислели, че не хора, а духове са създали този град. Или сам се е създал.

А градът не искал да умира. Храмовете му отблъсквали притискащите се корени на дърветата, стягали камъните, за да не пропуснат филизите на бамбука. Това била дълга борба и завършила с победата на града.

Градът издържал. Отначало сведенията за Ангкор се смесвали с легендите и приличали на легенди. Но след няколко десетилетия упорит труд, разкопки, изучаване на полуизтритите надписи, историци от различни страни могли да съберат такова количество факти, че сега знаем не само кога е управлявал и с кого е воювал този или онзи цар, но и как са се обличали, в какво са вярвали, за какво са мислили многобройните му поданици.