Читать «7 и 37 чудеса» онлайн - страница 183

Суряварман, който претърпял редица съкрушителни поражения във военните авантюри, хвърлил всичките сили на държавата за създаване на илюзия за непобедимостта и могъществото си — не могъл да си позволи да се ограничи с храм със скромни размери. Скромните храмове се създават от млади религии, още несвързани с борбата за светски блага, в държави, където новата религия още не се ползува от поддръжката на властта.

Храмът на Изтока много често по външен вид произлизал от понятието планина. Това е свързано с ролята на свещената планина Меру (Олимпът на източния свят) и с по-важната функция на планините в митологията на Изтока, отколкото на Европа. Планината е символ на мощ и величие и затова индийските средновековни храмове са като планини, затова е като планина петглавият Ангкор-Ват.

Суряварман заповядал вътре в храма да се постави статуята на бог Вишну. В лицето Вишну прилича на Суряварман. Това е традицията на Ангкор. Царете му не само духовно се оприличавали с бога, но се смятали и за негово физическо въплъщение.

Построяването на храма и всичко, което го заобикаля, е само част от работата, извършена в Ангкор. Изненадващо е колко таланти се били струпали преди осемстотин години на малката кампучийска земя. Постиженията на древните художници не са по-малко, ако не и повече, в украсата на храма, в статуите и барелефите му.

Барелефите са много изразителни. Всеки, който е бил в Ангкор, не е могъл да не усети общото движение, тяхната променливост, точността на изобразяването на света.

Барелефите възпроизвеждат не само митологични сцени, но и исторически събития от царуването на Суряварман. Особено изразителни са сцените на битките. Ето, кхмерските войски нападат от засада тямпите в гората и кратка, но яростна схватка бушува сред тънките стволове. Отдолу — морско сражение: сблъскват се бойни галери с високи носове, завършващи с глави на дракони, и падналите във водата бойци се опитват да се задържат на повърхността. До един от тях незабелязано се е приближил крокодил отзад и кракът на воина вече е в челюстите на чудовището. А ето сцена на отблъскване нашествието на тямпите. Разярени слонове тъпчат воини, които са се вкопчили в смъртна схватка: загубилите оръжието си хващат врага за гърлото… А ето и самия Суряварман. Седи на трон под царски чадър, около него слуги и ветрила, министри, които са се събрали пред трона и внимателно слушат очевидно мъдрите и много важни слова на монарха.

Изобщо по времето на Суряварман, сигурно защото делата му не били блестящи, придворните, а след тях послушно изпълняващите своите задължения художници и писари са се стремили към възхвала на царя. Той бил не само „най-добрият от царете и букет от достойнства“, но дори „във всички науки и всички видове спорт, в танците, пеенето и във всичко друго толкова преуспял, като че ли сам го бил измислил“. И като видял това, бог казал с почуда: „И защо съм си създал в лицето на този цар такъв съперник?“

Неудържимата възхвала на царя, както това се е случвало не само в древна Кампучия, довело до фатални последици. За самохвалството на Суряварман се наложило неговите потомци да плащат. В записките на един арабски пътешественик е разказана история, която се отнася към далечното минало на Кампучия, но ситуацията в нея много напомня тази, която се оформила в страната при наследниците на Суряварман.