Читать «Изменящата се земя» онлайн - страница 93

Изведнъж пред него премина бледа светлинка и се насочи надясно. Премигна почти веднага, щом той тръгна нататък. Дилвиш се втурна след нея. Светлинката изчезна, когато той намери пътя.

Прозорците му разкриха гледка, в която плуващи облаци бяха изгубили очертанията си и небето бе придобило зеленикав оттенък; тясна яркожълта ивица се бе извила като дъга от хоризонт до хоризонт като дръжка на пламтяща кошница.

Дилвиш бързо тръгна напред; светлината в прозорците едва пулсираше.

Коридорът бе дълъг, но накрая го отведе до друг — галерия с широки прозорци, които позволяваха по-широк изглед към странния пейзаж: бури, които трябваше да бушуват по цял ден, утихваха, докато мигнеш; дърветата пулсираха в зелено, златисто и кремаво, земята бе едновременно бяла и тъмна, а зелени ивици присветваха и угасваха. Областта отново бе започнал да се изменя, но по коренно различен начин от преди. Онова, което по-рано бе едва доловимо поскърцване, сега бе равномерно жужене.

Някаква външна миризма стигна до ноздрите му и той се удиви на мръсната следа, която минаваше през средата на пода. Отпред се намираше просторна зала с висок таван и той неволно забави ход, щом я приближи. Лошо предчувствие го изпълни. Като че ли мрачна зла аура бе надвиснала в стаята, като че ли нещо тягостно, злокобно и някак си отчаяно я обитаваше, дебнеше и изчакваше възможността да извърши нечувано зло. Той потръпна и докосна дръжката на меча, а щом доближи свода, водещ навътре, тръгна още по-бавно.

Осъзна, че се придвижва наляво, докато не се оказа притиснат до стената, вървейки странично, и накрая спря в тъмния ъгъл точно пред входа.

Направи стъпка напред, стисна здраво оръжието и надникна в стаята. Отначало мракът не му позволи да види нищо, но после очите му свикнаха и той различи голямата, тъмна падина в средата й. Нещо стоеше до левия ръб, някакъв малък предмет, който той не можа да разпознае. За миг то бе докоснато от блясъка, който Дилвиш бе следвал досега, но светлината се отдалечи незабавно и той все още не можеше да разбере какво му бе посочила.

Все още се колебаеше, когато едно тънко пипало се протегна от тъмната зона и започна да опипва ръба близо до предмета, който Дилвиш разглеждаше. Почти мокър от пот, той се застави да влезе, а зелените му ботуши го понесоха безшумно по плочите.

Баран поклати глава, изплю парче зъб, преглътна. Слюнката му имаше вкус на кръв. Изплю се още няколко пъти и се закашля. Лявото му око бе залепнало и полузатворено. Когато го потърка започна да се лющи нещо тъмно и засъхнало. Огледа ръката си. Оказа се засъхнала кръв. А пък и това почти вцепенено, тъпо пулсиращо място…

С върха на пръстите опипа челото си. Болката отново се появи. Завъртя глава насам-натам. Легна настрани в подножието на стълбата. Значи така било, когато накрая те сполети… Той премести тежестта си, като опита да се надигне и веднага се строполи назад от болката в лявата си ръка и крак. „По дяволите — помисли си той. — Дано не са счупени! Не знам никакви заклинания за счупени кости…“